30 години след падането на Берлинската стена: Футболистите от Източен Берлин, които избягаха от „Щази“

Иво Стефанов Иво Стефанов

Дирк Шлегел и Фалко Гьотц са приятели от години, когато решават да рискуват всичко. Бяха отраснали заедно, две обсебени от футбола деца в разделен Берлин. Те живееха близо до стената, която беше разделила града им от построяването ѝ през 1961 година. Техният свят като деца беше разделен на добро и лошо, Запад и Изток, капиталистически империализъм и комунистическа утопия. И двамата знаеха, че не трябва никъде да споменават за западния телевизор, който тайно гледаха у дома.

Шлегел и Гьотц израснаха заедно през младежките гарнитури на Динамо Берлин. Те бяха част от спортната организация, обгърната плътно от бруталната и инвазивна тайна полиция на Щази – Източна Германия. Ерих Милке, прословутият лидер на Щази, беше почетен президент на Динамо.

Двамата играчи имаха нещо общо – те не вярваха на държавата. „И двамата имахме проблеми с власистите и с Динамо, защото историята ни беше една и съща“, разказа Шлегел. „Той имаше семейство в Западна Германия, а аз имах леля в Англия. Такива неща не бяха добри за нашето бъдеще. Имаше подозрения. Но беше по-добре за нашето приятелство.“

Гьотц прави своя дебют в мъжкия отбор на Динамо през 1979 година, когато е на 17-годишна възраст. Шлегел дебютира две години по-късно, когато е на 20 години. Двамата приятели влязоха в най-силния отбор на ГДР, въпреки трудните години в школата. Казват, че често са били умишлено пренебрегвани, а на родителите им е казано, че няма да е правилно политически да ги виждат част от първия отбор заради техния произход.

Но талантът им е невъзможно да се игнорира. С развитието си и двамата започнаха да играят за младежкия национален отбор на ГДР. Като спортисти те бяха част от много подбран брой граждани, които пътуваха в чужбина – винаги под строг контрол. Щази наблюдаваше всеки аспект от източногерманското ежедневие, събирайки интелигентни младежи чрез мрежа от информатори. Структурата е сложна, смела и всемогъща. Целта е да се поддържа ред и да се разшири комунистическата кауза. Футболът също изиграва своята роля.

Милке вярва, че Динамо трябва да стане най-успешният отбор на ГДР. Динамо Берлин печели шампионската титла в местното първенство рекордните 10 поредни пъти между 1979 и 1988 година. Често има обвинения на длъжностни лица, които толерират отбора. Шлегел си спомня, че феновете на съперниковите отбори често силно са се възмущавали от победите на Динамо. Докато играе за националния отбор на ГДР до 21 години в Швеция, Гьотц започва сериозно да обмисля алтернатива.

„Тъй като започнах да играя редовно за първия отбор на Динамо и в международен план, започнах да разбирам повече какво може да означава кариера във футбола“, казва той.

„След това трябваше да си задам въпроса: „Къде искам да отида? Искам ли да играя през цялото време в Източна Германия с клуб, който не предлага добро развитие?“

Шлегел също има подобни мисли, които са породени от младежкия турнир, който се провежда във Франция през май 1982 година. До лятото на 1983 година приятелите вече са взели решение. Те трябваше да напуснат Източна Германия. И те имаха план, но трябваше да бъдат внимателни. За него не биваше да споменават никъде. Шлегел и Гьотц много често се разхождаха само двамата. С часове двамата оставаха в гората, което беше единственото безопасно място.

„Обсъдихме го“, разказва Шлегел. „Бихме ли могли да направим това голямо нещо? Не беше толкова лесно. Трябваше да мислим за останалите хора от нашия клуб. Това беше нашата голяма тайна.“

Като шампиони на ГДР Динамо Берлин всяка година се класираше за участие в европейските клубни турнири. В онези дни турнирът бе формат с директно отстраняване. Най-доброто класиране на Динамо Берлин бе четвъртфинал през 1980 година, когато загуби от Нотингам Форест, който спечели турнира.

„Първата идея беше да се опитаме да избягаме при първата възможност през сезон 1983/84. Всичко зависеше от жребия, а той се оказа благосклонен към нас. В първия кръг трябваше да играем срещу шампиона на Люксембург Жьонес Еш. Това беше страхотна възможност да избягаме. Имахме приятел, който смятахме, че може да ни помогне. В първия мач бяхме домакини, а Гьотц откри резултат. В крайна сметка победихме с 4:1. Реваншът беше на 28 септември 1983 година. Приятелят ни наскоро беше получил разрешение да се премести във ФРГ – имаше официален процес, чрез който беше трудно, но не и невъзможно законно да се емигрира – и сега той живееше близо до границата с Люксембург. Бяхме обмислили възможността да го накараме да се срещнем и да се качим в колата му, но нещата не се получиха така. Приятелят нямаше да може да помогне. Той не беше получил пълните си документи за самоличност и затова не можеше да преминава границата с Люксембург“, разказа Шлегел.

Все пак Гьотц и Шлегел смятат, че ще имат своя шанс да избягат.

Насаме Гьотц признава на баща си за техните намерение. Казах му само, че има възможност да замина завинаги. Тогава Гьотц е на 21 години, а Шлегел е на 22 годин. Шлегел не казва нито дума на никого – дори на майка си и на баща си.

Мачът се играе в Еш-сюр-Алзе точно на границата с Франция. Белгия се намира само на 10 км, а Западна Германия на около половин час път с кола на Изток. Гьотц и Шлегел търсят удобната възможност, от която могат да се възползват. Те са в очакване на всеки момент на тишина или объркване, който ще им позволи да се изплъзнат. „Просто не беше възможно“, казва Шлегел. „Изобщо нямахме възможност. Навсякъде, където отивахме – до хотела, на обяд, на тренировка, на стадиона – винаги бяхме придружавани от много наши приятели от Щази. Дори летяхме с частния самолет на Ерих Милке. За нас беше твърде опасно.“

Динамо побеждава с 2:0, а играчите се завръщат в Берлин. Само дни, след като обсъжда възможността да не се виждат повече, бащата на Гьотц посреща сина си у дома.

Те щяха да имат и друг шанс съвсем скоро.

Следващият съперник на Динамо в турнира бе Партизан Белград – шампионът на Югославия. Това беше още по-добра възможност за двамата. В Люксембург сигурността беше строга, но сега би било различно. Югославия беше другарска комунистическа страна. Динамо спечели първия мач у дома. Гьотц вкара още в първата минута. Реваншът в Белград е около обяд на 2 ноември 1983 година. Отборът пътува с автобус до Белград. Футболистите получават един свободен час. Шлегел и Гьотц стояха в противоположните страни на автобуса.

“Не разговаряхме само се гледахме в очите. Разбрахме, че това е моментът. И знаехме колко опасно ще стане. Спомням си, че бяхме ядосани за всички моменти, в които се бяхме опитали да се измъкнем, но не успяхме”, казва Гьотц. „Първият ден след тренировка беше твърде рисковано, същото нещо бе следващата сутрин след закуска. Наоколо имаше твърде много хора. Сега в тези няколко секунди бяхме напълно ясни какво трябва да се случи. Имахме всичко в джобовете си – документи и малко пари. Едно споглеждане беше достатъчно – това беше нашият шанс. Сега или никога.“

Часовникът тиктакаше. Останалите от отбора на Динамо искаха да прекарат часа, пазарувайки. Гьотц и Шлегел бяха заедно. Първата им спирка е магазин, който се намира близо до мястото, до което спира автобусът. Когато двамата влизат, Гьотц вижда нещо отстрани на сградата – леко скрит вход и изход.

„Опитахме се да останем много близо един до друг. Всички момчета около нас купуваха за семействата си. Единственият специален момент беше, когато видяхме вратата. Видяхме, че има начин да излезем от магазина, без никой да забележи. Когато дойде настъпи времето си казахме, че трябва да вървим“, казва Гьотц.

Двамата се отделят от групата. Гьотц и Шлегел са уверени, че не са наблюдавани. Двамата излизат от магазина и хукват да бягат.

„След като излязохме навън, всъщност не мислехме за нищо друго. Мислехме само за това как да избягаме. За да се отдалечим, колкото се може по-далече от нашия отбор. Бягахме около пет минути в една посока. Тогава видяхме такси. Влязохме, но след това в нас настъпи паника, защото той не искаше да ни закара в западногерманското посолство. Трябваше да се качим в друго такси. Този път, когато влязохме, дадох на шофьора 10 германски марки. Сигурно не беше изминал около един километър – вероятно щеше да е по-лесно да вървим пеша. Погледнахме назад, за да видим дали някой ни е последва. Не успяхме да видим никого“, споделя Гьотц.

Половин час по-рано те бяха седнали със съотборниците си в автобуса. Сега те бяха вътре в западногерманското посолство и разговарях със служителите какво трябва да направят.

„Бяхме невероятно нервни. Беше просто невероятно какво направихме. Изведнъж обсъждахме план за извеждането ни от Югославия в Западна Германия. Вече правихме планове за живота си“, разказва Шлегел.

Планът започва да се оформя. Първо двамата трябва да бъдат откарани до Загреб, което е на около четири часа разстояние. Служителите на посолството смятали, че е най-добре да ги извадят от сградата и от Белград възможно най-бързо. Посолството ще бъде първото място, което властите ще дойдат да ги търсят. Докато колата излиза от подземния паркинг на посолството двамата са седнали на задните седалки.

„Единствената ни идея беше как да оцелеем в тази ситуация. Страхувахме се, че нещо може да се случи, защото ние направихме първата крачка. Ето защо имахме голяма емоция“, признава Гьотц.

В Загреб планът беше финализиран. В западногерманското консулство Гьотц и Шлегел получават фалшиви документи – две нови западногермански самоличности, за да им помогнат да се измъкнат от Югославия.

Преценено е, че двамата е най-добре да напуснат Югославия с влак. Гьорц и Шлегел трябва да кажат на югославските власти, че са били на почивка, но са загубили паспортите си и е трябвало да се сдобият с нови и се прибират в Мюнхен. Двамата заминават с нощния влак от Любляна, който тръгва в полунощ. Всички са убедени в успеха на плана, но това не успокоява двамата футболисти.

В Берлин бащата на Гьотц се подготвя да гледа мача на Партизан срещу Динамо. Излъчването започва в 19 часа. Синът му не се намира в стартовия състав. Странно – той е един от най-добрите играчи на отбора по това време. Шлегел също липсва и нито един от тях дори не е на резервната скамейка. Нямаше обяснение, но той знаеше. Сигурно се е случило.

Шлегел и Гьотц са откарани до Любляна. Те пристигнаха на гарата точно преди влакът им да тръгне. Билетите им бяха в ръцете, както и новите им самоличности. Името на Шлегел е Норман Майер. Гьотц няма спомен кой е бил.

Влакът потегля. Трябва да изминат 30 километра преди да пристигне на границата и югославските митнически служби да ги проверят. Двамата се намират в спалното си отделение и можеха да чуят почукване на вратата. Могат да различат приближаващия звук на тежки ботуши и кучетата – пазачи.

„И двамата бяхме толкова нервни, но полицаите ни погледнаха документи и каза, че всичко е ОК, след което си тръгнаха. Може би минаха 20 секунди, в които бяхме в ступор. Ние знаехме какво сме направили. След като преминахме през австрийската граница и не ни свалиха разбрахме, че бяхме в безопасност.“

„Мисля, че пристигнахме в Мюнхен около 6 часа сутринта. Не можахме да повярваме, но дори спахме няколко часа.“

Във вестникарските щандове около гарата същата сутрин имената на двамата вече са в пресата. Заглавията гласят: „Източногермански играчи избягаха на Запад.“

Но историята не е съвсем приключена. Ще има последствия.

Западногерманският дипломатически персонал, който урежда фалшивите документи на играчите ги инструктира, че трябва да пътуват до Гисен, където има съоръжение, което обработва бежанци. Те пристигат късно следобед – около 19 часа.

При първата възможност Шлегел се обажда на майка си.

„Тя беше малко притеснена. Беше много изненадана. Тя не знаеше нищо за нашите планове, но беше чула за нашето бягство от репортажи по западногерманска телевизия. Казах ѝ, че всичко е наред, че съм в безопасност и това беше. Знаехме, че Щази ще ни подслушва“, споделя Шлегел.

Гьотц също позвънява вкъщи.

„Родителите ми директно ми подсказаха, че не са сами. Разговорът ни беше: „Добре, добре си, ще говорим по-късно.“ Знаете, че когато се случи нещо подобно властите веднага реагират.“

И двамата футболисти осъзнават, че ще трябва да бъдат много внимателни.

„Когато играч на Динамо Берлин напусне клуба, той не е добро момче. Фалко и аз бяхме решили, че във всички интервюта изобщо не трябва да говорим за политика, нито да критикуваме по какъвто и да е начин Изтока. Бяхме решили да говорим за футбол. Иначе нямаше да е безопасно за нас и нашите семейства“, казва Шлегел.

„Знаехме, че Щази има много хора на Запад, че има хора, които ни наблюдават – шпиони.“

Гьотц и Шлегел използват Йорг Бергер, който е бившия селекционер на националния отбор на ГДР до 21 години, който бяха на Запад през 1979 година.

Бергер помага на двамата в намирането на бъдещите им клубове. Те избират да подпишат с Байер Леверкузен, но трябва да изчакат една година, за да дебютират. Динамо Берлин няма да позволи на двамата играчи да продължат футболната си кариера. ФИФА налага на двамата футболисти 12-месечна забрана да играят, което се разглежда като компромис за изглаждането на незаконния им трансфер. По онова време Бергер е треньор на Хесен Касел, който по това време се намира във втора лига на ФРГ.

Преди да умре от рак през 2010 година на 65-годишна възраст, той пише автобиография, в която твърди, че е трябвало да бъде убит през 80-те години. Треньорът е трябвало да бъде отровен от агент на Щази.

Бергер също говори няколко пъти за Луц Айгендорф, който е бивш играч на Динамо, който преминава по същия път и подписва с Кайзерслаутерн през 1979г. Той беше особено критичен към Източна Германия. През март 1983 година, осем месеца преди Шлегел и Гьотц да пристигнат тайно в Мюнхен, Айгендорф загива при автомобилна катастрофа. Бергер вярва, че инцидентът показва признаци на операция на Щази – при която водачът на превозното средство е заслепен от ярка светлина, докато шофира с висока скорост. Направените тестове показват алкохол в кръвта на Айгендорф, но приятелите му казват, че той никога не е пиел преди да се качи да кара колата си.

Гьотц и Шлегел стигнаха до Бундеслигата. Тренираха с Леверкузен, привикнаха към новата обстановка, но старият им живот никога не ги оставяше. Те бяха следени много отблизо от агенти на Щази.

„Наблюдаваха ни в Леверкузен и следиха родителите ни през целия ден. Имаше интервюта, разпити и натиск. Когато получих достъп до моите досиета в архивите на Щази, когато те бяха предоставени след обединението на Германия, намерих неща, за които сега по-скоро не бих говорил. За мен по онова време беше важно да не казвам, че всичко в Източна Германия е лошо, че комунистите са лоши, защото знаех каква ще е реакцията“, разказва Гьотц.

„Времето ми в Динамо ме направи много добър играч. Изкарах 12 години в клуба. Този отбор ми помогна да започна професионалната си кариера.“

С края на студената война към края на 80-те и двамата играчи успяват да поддържат по-редовен контакт със семейства си.

За техните родители беше радост да могат да ги гледат по телевизията в мачовете от Бундеслигата.

Гьотц остава в Леверкузен до 1988 година. След като спечели Купата на УЕФА, той напусна, за да се присъедини към Кьолн.

Шлегел напуска Леверкузен през 1985 година, след което играе в Щутгарт преди да подпише с Блау-Вайс Берлин през 1986 година. Той сега живее от западната страна на града, където е роден, но разбира се, той никога не можеше да премине от другата страна.

Шлегел успява да види майка си и баща си отново през 1987 година в Чехословакия. Гьотц се вижда отново с родителите си през лятото на 1988 година в Унгария.

След това настъпва 9 ноември 1989 година.

Шлегел се намира в хотел със съотборниците си, когато чува новината. „Току-що се върнах от треноровка, когато някой извика от бара: „Хей, стената падна!“

„Смятахме, че това е шега и пет минути никой не вярваше за случилото се, дори след като видяхме снимки по телевизията. Хиляди усмихнати източногерманци преминаваха през контролно-пропускателните пунктове, покрай бодливата тел, покрай прожекторите, покрай смаяните гранични служители. Казах си: „О, хайде! Стената падна и аз не бях в Берлин.“ Едва ли бихме могли да бъдем по-далече от Източна Германия, тъй като играхме като гости на Шалке 04. Това беше просто лудо преживяване за мен. Беше немислимо. Гледайки го, реших, че това може би е драма или филм. Беше нещо невероятно. През уикенда се върнах от мача срещу Шалке и семейството ми най-накрая дойде да ме посети с още двама приятели. Вечеряхме вкъщи, разговаряхме и пиехме“, разказва Шлегел.

Гьотц се завръща в източната част на Берлин за първи път през декември. Той се завърна у дома и нищо не се беше променило. Той прекарва зимната пауза през сезона със своето семейство. Майка му успява да му предаде някои негови вещи, които е успяла да скрие след неговото бягство.

След 30 години Шлегел (58г.) и Гьотц (57г.) са все още близки приятели.

Те се радват да гледат назад към дръзкия си подвиг и се чуват редовно – обикновено по телефона, тъй като Гьотц живее в другата част на държавата.

„Синът ми е много горд. Много пъти са ме питали дали бих го направил отново? Абсолютно. Без съмнение. Направих го за живота си. Ставаше дума за създаването на бъдещето ми, за оформянето на живота ми, за избора на моя собствен път“, казва Шлегел.

Станете част от новата платформа на dsport!

Слушайте ексклузивните аудиоистории на Томислав Русев и Ирина Русева за най-щурите предавания на футболни мачове по Дарик радио, традиционен седмичен обзор с Ники Александров, както и коментари на Стефан Стоянов за Меси, Роналдо и останалите звезди на футбола само в страницата на dsport в Patreon! Включете се тук

Прочетете още