Братко, имам няколко истории за разказване

Марсело в откровена изповед за най-великите моменти в кариерата си - притеснението, думите на Роналдо в съблекалнята и още много

Габриел Талви Габриел Талви

Левият бек на Реал Мадрид Марсело разказа интересни случки около своя личен живот и четирите спечелени финала на Шампионската лига с клубния си тим. Бразилецът публикува историята със заглавие „Братко, имам няколко истории за разказване“ в сайта theplayerstribune.com. От първо лице Марсело разказва какво чувства един футболист преди и по време на финал в Шампионската лига и какво е да си част от колоса Реал Мадрид:

Existem muitas histórias que as pessoas não conhecem. Quero contar algumas para que vocês entendam o que nós enfrentamos, com o que sorrimos e até onde chegamos. Hoje contei algumas das minhas últimas finais de Champions League. Sim irmão, eu tive ataque de ansiedade. Sim irmão, homem também chora. Nós somos seres humanos igual a você. As vezes o que é pequeno pra você é gigante pra mim. E vice-versa funciona igual. Todo mundo tem uma opinião. E isso deve ser respeitado. O que ta na história não pode ser apagado. Eu quero ser o cara que a criancinha deixa o cabelo crescer para ser igual o Marcelo. . Obrigado @playerstribuneglobal por valorizar todo o tipo de histórias. Nos bons e maus momentos. Dentro e fora de campo. Link completo na minha bio! . Em breve teremos novidades. Fiquem ligados! #M12Series

A post shared by Marcelo Vieira Jr. (@marcelotwelve) on

Можете и да чуете историята на Марсело в нашия подкаст:

„Не можех да дишам. Опитвах се да не се паникьосвам. Това се случваше в съблекалнята точно преди финала на Шампионска лига срещу Ливърпул през 2018. Сякаш нещо беше заседнало в гърдите ми. Това високо напрежение. Познавате ли това чувство? Не говоря просто за нервност. Тя е нормална във футбола. Това беше нещо различно.

Казвам ви, усещах, че се задушавам.

Всичко започна нощта преди финала. Не можех да се храня. Не можех да спя. Мислех само за мача. Всъщност беше забавно, защото съпругата ми Кларис полудяваше, когато си гризях ноктите. Тя успя да ме отучи от лошия навик преди няколко години. Когато се събудих на сутринта в деня на мача, всички мои нокти бяха изгризани.

Малко доза нерви е нормално във футбола. Без значение кой си, ако не се чувстваш неспокоен преди такъв финал, ти не си истински човек. Не ме интересува кой си. Опитваш се да не се наакаш в гащите. Казвам ви истината.

За мен напрежението беше във върхова точка преди финала срещу Ливърпул. Може би хората ще си помислят, че това е странно. Ние вече бяхме спечелили два поредни трофея. Всеки искаше Ливърпул да триумфира този път. Тогава какъв е проблемът?

Е, когато имаш шанса да напишеш нова страница в историята, чувстваш тази тежест. Поради някаква причина, аз наистина чувствах емоционална тежест. Никога не съм бил толкова силно разтревожен преди, не знаех какво ми се случва. Помислих да повикам лекар, но бях притеснен, че няма да ме пуснат в игра, ако го направя.

И аз трябваше да играя, 100%. Трябваше да се докажа на себе си.

Няколко дни по-рано бивш футболист на Реал Мадрид беше казал нещо по мой адрес по телевизията, което кънтеше в главата ми. Той бе попитан какво мисли за финала, а отговорът му беше „Мисля, че Марсело трябва да си купи плакат на Мохамед Салах, да си го сложи на стената и да се моли пред него всеки ден.“

След 12 години и 3 трофея от Шампионска лига, той показа такова неуважение към мен по телевизията. Този коментар бе направен, за да ме разклати. Но всъщност ми даде толкова голяма мотивация.

Исках да пренапиша историята. Исках малки деца в Бразилия да ме гледат така, все едно съм Роберто Карлос. Исках да започнат да пускат дълга коса, заради Марсело, нали знаете?

Така седях вкъщи, не можех да дишам и си мислех. Колко деца по света играят футбол? А колко от тях мечтаят да играят финал на Шампионска лига? Милиони, милиони, милиони. Успокой се, братко.

Знаех, че само ако достигна до футболното игрище, ще съм ОК. Според мен нищо лошо не може да се случи на терена. Може да растеш в хаос, всичко да е лудост около теб, но щом топката е в краката ти, спираш да мислиш. Всичко е мирно и тихо.

Когато най-накрая стъпих на тревата, все още имах проблеми с дишането. Е**л съм го, ако трябва ще умра тази вечер.

Може би за някои хора това звучи налудничаво, но трябва да разберете какво значи този момент за мен. Когато бях малък… Реал Мадрид? Шампионска лига? Глупости на търкалета! Приказни измислици! Не е реално. Бекъм, Зидан, Роберто Карлос, тези футболисти са истински, колкото Батман е. Не може да ги срещнеш в реалния живот. Не може да се здрависаш с герой от някой комикс, нали знаете за какво говоря?

Тези момчета са на седмото небе. Те се носят по тревата.

Нищо не се е променило досега. Същото им се струва и на днешните деца.

Това е реална история: Има едно момче, което работи като градинар в моята къща в Мадрид. Един ден Роберто Карлос дойде на гости да ме види, ние седяхме и си говорихме, когато момчето влезе при нас. То просто замръзна. Беше като статуя.

Аз казах „Това е Роберто Карлос.“

Хлапето се взираше в него… отвърна, „Не! Не е. Не може да е!“

Роберто каза, „Аз съм.“

Хора, детето отиде и докосна главата на Роберто Карлос, за да се увери, че е истински.

Най-накрая извика, „Роберто, това си ти!“

Това сме ние. Различно е.

Сериозно, когато аз играех в първия си мач за Реал Мадрид в Шампионската лига, чух химна на надпреварата и си казах „Гледай ти, братко, като във видео игра е! Камерата идва към теб за близък кадър и ти не можеш да се засмееш!“

Това беше моята реалност, разбирате ли ме?

Слушайте, преди няколко години се прибрах в Бразилия, за да се видя със семейството и занесох една от топките на Шампионска лига на любителски мач с моите приятели. Моите другари я ритаха наляво-надясно и аз им казах: „Нали знаете, че това е истинска топка от финала?“

Всички спряха и започнаха да я гледат сякаш е паднала от Марс.

Казаха: „Стига бе!!“

Всички тези пораснали мъже заприличаха на деца. Наистина не можеха да повярват, че е истинска. Даже не искаха да я докоснат повече. Сякаш топката беше скъпоценна… свещена.

Сега разбирате ли? Какво е за малкия Марсело от Рио да има възможността да спечели три поредни издания на Шампионска лига подред? Хайде де. Напрежение, напрежение, напрежение. Усещах го в моите кости, братко. Не се страхувам да кажа истината.

Когато излязохме да загряваме, аз все още не можех да се успокоя. Но когато се бяхме наредили за първия съдийски сигнал и виждах топката в центъра на терена, всичко се промени.

Аз видях свещената топка. Видях я, паднала от Марс. Нямаше нищо друго освен топката. Не мога да кажа много за мача. От него мога да си спомня ясно само две неща. При оставащи около 20 минути ние водехме с 2:1, а топката излезе извън игра. Аз си казах: „Плакат на Салах на моята стена, така ли? Благодаря ти, братко мой. Благодаря ти за мотивацията.“

Тогава при оставащи 10 минути до края, биехме с 3:1 и наистина емоциите, че отново ще бъдем шампиони, преливаха. Топката излезе в тъч и аз имах момент да помисля, и…

Братко, истина е. Започнах да плача, ридаех на терена. Нищо подобно не ми се беше случвало преди. След мача? Да. Докато вдигам трофей? Да, но никога по време на мач.

Тази мисъл трая 10 секунди, когато топката бе вкарана в игра и аз си казах. „По дяволите, трябва да покрия човека си!“

Върнах се в реалността и продължих да играя, бях като дете.

Като футболисти, наш дълг е да сме модели на подражание. Но въпреки всичко, ние не сме супергерои. Затова аз ви разказвам в момента какво се случи с мен. Това е реален живот. Ние сме човешки същества. Ние кървим и имаме тревоги, както всички останали.

Четири трофея от Шампионска лига за пет години и всеки път беше брутално. Вие ни виждате с трофея в ръце как се усмихваме, но не виждате цялата история на успеха.

Когато си спомням за всички финали, в главата ми се върти филм. Но кадрите в него вървят отзад напред – от края на историята към нейното начало.

Филмът за финала през 2017 година срещу Ювентус стартира: Момчетата седят около масата и обядват преди сблъсъка – аз, Каземиро, Данило, Кристиано. Пълна тишина. Никой не оронва и думичка. Всеки се взира в чинията си. Можеш да чуеш как стомасите на хората издават смешни звуци, нали знаете? Но никой не казва нищо. Много е напрегнато.

Най-накрая Кристиано каза: „Имам въпрос, момчета.“

Ние отвърнахме, „Да, братко, кажи?“

„Само аз ли чувствам този дискомфорт в стомаха си?“, попита ни Кристиано.

На всеки отговорът бе един и същ: „Аз също, братко! Аз също!“

Никой не искаше да го признае, но щом този мъж е напрегнат, тогава всички ние сме ОК да си го признаем, нали знаете? Кристиано е студенокръвен. Той е робот, в случая чувстваше напрежение!

Поне успя да разчупи напрежението.

Провикнахме се към сервитьора: „Братко, можеш ли да ни донесеш малко вода! Трябва ни, за да преглътнем тази храна!“

След това последва смях.

Когато трябваше да тръгваме към стадиона, Кристиано ни каза как точно ще протече мачът. Той каза: „В началото ще ни е много трудно, но през второто полувреме ще победим с мирна глава на раменете.“

Никога няма да забравя това. Той предсказа какво ще се случи.

После добави: „Ще вземем финала, хора, ще го вземем!“

Ние наистина го взехме, човече. Имам лицето му на снимка, запечатана в съзнанието ми. Това е записано там за постоянно.

Толкова е красиво. Това са истории, които ще разказвам на внуците си. Честно казано, като им разказвам след 30 години и им кажа, че съм стъпвал на същата трева, заедно с Кристиано, Меси, те сигурно ще кажат, „Дядо, казваш ни, че са вкарвали по 50 гола на сезон? Лъжеш. Съвсем си изкуфял. Трябва да те заведем на доктор“.

Филмът в главата ми от финала през 2016, когато победихме Атлетико Мадрид започва така: Гризман спринтира по фланга и аз се опитвам да го неутрализирам. Топката излиза извън очертанията на игрището, за един момент чувам тънко гласче от трибуните. По принцип не чуваш нищо по време на мач. Не виждаш феновете. Не мислиш за друго освен каква ти е работата на терена и затова не изпитваш никаква тревога. Свободен си. За този мач обаче в Милано бяха сложили семействата на футболистите много близо до резервните скамейки, които са близо до самото игрище.

Чух отдалеч тънкото гласче много ясно. „Давай, тате, давай!!! Давай, тати!!“

Това беше моят син Енцо. В този момент получавах схващания, но неговият глас ми даде толкова повече сила.

Когато се стигна до дузпи в мача, виждам картината много ясно в главата си. Лукас Васкес взима топката и я завърта на пръстта си, все едно играехме в парка. Това мълчаливо момче, има топките да направи това. Помислих си: „Този малък пикльо! Ако не вкара, ще го набием после.“

Той отбелязва, многооо яко.

Всички сме се хванали здраво за рамо, чакайки Атлетико да изпълни своята дузпа. Каземиро на колене се моли, Пепе плаче, като малко дете.

Тогава казах на Кристиано: „Хуанфран ще пропусне и ти ще спечелиш трофея за нас, братко.“

Виждам как Хуанфран пропуска, а Кристиано вкарва и донася победата на нас.

Виждам себе си как спринтира с 20 км/ч към моето семейство, за да прегърна моята жена и синовете ми. Изглеждам напълно луд от радост.

Финалът през 2014 отново срещу Атлетико: Седя на резервната скамейка, бесен, че не стартирам в мача. Но не спирам да си повтарям фразата на моят дядо, която той винаги казваше. Той беше голям характер, световно известен със своите поговорки. Преди да заиграе футбол, обикновено казваше на своите другари: „Аз ще оставя всичко на този терен. Ще оставя моята брада, коса, мустак!“

През второто полувреме започвам да загрявам още преди треньорите да са ми казали. Казвам си е**л съм го. Продължавам да повтарям на себе си „ако вляза в игра, ще оставя всичко на терена. Моята коса. Моята брада. Моя мустак.“

Най-накрая треньорът ме приканва да загрявам, но аз вече съм загрял. Пара излиза от ушите ми! Пуша, братко!

Този ден не мога да кажа дали съм играл зле или добре, когато най-накрая се появих на терена. Само знам, че оставих всичко там – гнева, волята, дори кафето, което изпих преди мача.

Знам, че на всеки му се върти в главата 92:48, когато се сети за този мач.

Ударът с глава.

Серхио Рамос.

Нашия лидер.

Ние бяхме мъртви, мускулите ни схванати, победени. Серхио ни съживи.

Това обаче, че не е моментът, който се върти в главата ми.

Кадрите, които са в главата ми, са моментите след победата, в съблекалнята. Говоря с човека, отговарящ за нашата съблекалня, на име Манолин. Той ми казва: „Марсело, бяхме в тунела в 90-ата минута и видяхме как от Атлетико вадят шампионските тениски. Те вече подготвяха шампанското!“

Той се смее и плаче от радост.

Аз му казвам: „Сега мога да умра щастлив.“

Това е мигът, който никога няма да забравя.

Трофеите отиват в шкафовете, но спомените остават в сърцата ни.

В Реал Мадрид няма „А, добре. Утре.“

Не, братко. Днес.

Последният сезон беше провал. Знаем го. Не спечелихме нищо. Пълна нула. Беше ужасно преживяване. Аз обаче не съм свел глава, защото това ни дава глад за нови успехи. Чувствам страст, каквато не съм от дете.

Когато се качих на самолета за Мадрид на 18, не предполагах, че ще подпиша договор с Реал. Помислих си, че Реал само ме викат, за да ме изпробват. Тогава дойдох с бъдещата си съпруга, моя дядо и с моя най-добър приятел. Ние четиримата и GPS. Това беше всичко, с което разполагахме. Единственият друг човек от Бразилия, който знаеше къде отивам, беше баща ми.

Не искахме да даваме празни надежди на останалите. Реал Мадрид е измислица, нали помните?

Не се качваш в самолета, като казваш на семейството си: „О, да, отивам да играя за Реал Мадрид, ще се видим по-късно!“

Това са глупости! Ти сънуваш, братко!

Помня как седях в офисите на Реал, след като минах физическите тестове, когато един от треньорите дойде и ми каза: „Е, Марсело, трябва да си купиш костюм и вратовръзка за утре.“

Аз му отвърнах, наистина, заклевам се, че това е вярно, казах му: „Виж ти, братко, костюм и вратовръзка? За какво?“

Човекът ми оотговори: „Как така за какво? За представянето ти, на „Бернабеу“, сине.“

Хааааааааааааааааааааааааааааа.

Когато сложиха контракта пред мен, аз се подписах толкова бързо.

БАМ. Марсело Виейра да Силва Жуниор

Помня, че беше 5-годишен контракт, аз изпълних своята цел да бъда в Реал за 10 години.

Е, вече изминаха 13, а малкият Марсело от Рио все още е тук.

Извинявам се на тези, които сe съмняват в мен, но аз не мисля да ходя никъде. За мен е чест да бъда най-дълго носилият екипа на Реал Мадрид чуждестранен футболист. Това е приказка, безсмислица. Това е лудост.

Надявам се, като четеш това да разбереш какво значи за мен. Трябва да разбереш откъде съм тръгнал, братко.

Последен филм се върти в моята глава: На осем години съм. Нямаме пари. Семейството ми не може да си позволи горивото да ме кара до тренировъчното игрище всеки ден. Моят дядо прави саможертвата, която променя моя живот. Той продава стария си Volkswagen и използва парите, за да може да си позволим да пътуваме с градския транспорт.

Всеки ден в претъпкания автобус по линия 410, в жегата, един до друг, по целия Рио.

Всеки ден, без значение как играя, той ми казва: „Ти си най-добрият. Ти си Марсело! Един ден ще играеш за Бразилия. Един ден ще те гледам на „Маракана“.

Този филм се върти в главата ми на 4K резолюция. Все още мога да подуша неприятната миризма от автобуса.

Моят дядо посвети целия си живот на мен. Приятелите му се подиграваха, че е останал без пукната пара, а тоя казваше една от известните си фрази, бъркайки в джоба на панталоните си: „Дявол ме взел, погледнете, нямам и едно пени, но съм щастлив като копелдак“.

Той вярваше в мен, ние бяхме партньори. Това е причината, поради която се разплаках по време на мача с Ливърпул, когато топката излезе извън игра. Всичко внезапно нахлу в съзнанието ми. Този филм се разигра в главата ми.

Чуй ме! Не знам колко сезона ми остават в Реал Мадрид, но мога да обещая, Бог ми е свидетел, че ще оставя всичко от себе си на терена до края на тази кампания.

Както дядо ми обичаше да казва: „Косата ми, брадата ми и мустака ми“.

Имах толкова много други история, които остават зад завесите и хората не предполагат за тях. Аз ги споделям ,защото те трябва да знаят срещу какво се борим, за какво се смеем и от колко далеч сме тръгнали, за да стигнем дотук. Аз имам още много истории за разказване. За тях обаче ще трябва да почакате още малко. Очаквайте скоро, братя мои. Очаквайте скоро.

Но за сега аз имам едно последно съобщение към тези, които се съмняват в нас.

Реал Мадрид ще се завърне. Може да го сложите на плакат. Залепете го на стената си. Молете се пред него всяка нощ.

Ние ще се завърнем”. 

Станете част от новата платформа на dsport!

Слушайте ексклузивните аудиоистории на Томислав Русев и Ирина Русева за най-щурите предавания на футболни мачове по Дарик радио, традиционен седмичен обзор с Ники Александров, както и коментари на Стефан Стоянов за Меси, Роналдо и останалите звезди на футбола само в страницата на dsport в Patreon! Включете се тук

Прочетете още