Вратарят на Ливърпул - Алисон Бекер, написа изключително емоционално и лично писмо в The Players' Tribune, медийна платформа, която публикува истории от първо лице на професионални спортисти.

В писмото бразилският страж споделя за връзката с баща си и колко тежко е приел неговата кончина през 2021-а година. Алисон разказва защо е пропуснал погребението на баща си, как е получил подкрепа от Пеп Гуардиола и Карло Анчелоти и защо приема Юрген Клоп за втори баща.

Публикуваме писмото на Алисон с превод на български:

"Имам тази визия на баща ми като по-млад. По-дълбоко е от спомен. Спомените са мъгляви, знаете ли? Това е различно. Това е цветно. Топло е. Почти като сън. 

Мисля, че съм сигурно 3-годишен, но вече ритам малка топка във всекидневната ни с брат ми Муриел. Той е на 8, а аз вече го следвам навсякъде. Аз съм “въжето, вързано около кръста му”, както казваме. 

Баща ми току-що се е прибрал от дълъг работен ден и е легнал на дивана, напълно облегнат. Знаете как бащите се излежават след дълъг ден, сякаш тежат 400 фунта (б.р. около 180 кг.)? 

“Ахххххх, толкова съм уморен…”

В Бразилия това е определена поза. Той е сложил възглавницата под главата си, а дясната му ръка е увиснала над дивана.

Аз и брат ми влязохме в стаята и започнахме да го разтърсваме. 

“Тате! Хайде!!!”

Той протестира няколко секунди, а после се търкаля от дивана на килима.

“Дааааа!!!!”

Тогава баща ми отива под дивана. Изчезва. Виждат се само две големи ръце, които излизат от тъмнината и се размахват като луди. 

“Днес никога няма да вкараш. Аз съм Тафарел (б.р. Клаудио Тафарел)!“ 

Това е Световното първенство. Килимът е нашето игрище. Пролуката под дивана е нашата врата. Големите ръце на баща ми са Тафарел. 

Брат ми е Ривалдо, Бебето, Роналдо, Дунга....

Аз мога да бъда този, когото той не избере. (Съдбата на всички малки братя.)

Толкова е ярко, че дори усещам мириса. Усещам мириса на дивана. Усещам как майка ми готви вечеря. Усещам мириса на дрехите на баща ми.

Виждам големите му ръце, които махат напред-назад, опитвайки се да спаси по героичен начин дузпа на Световното първенство. От време на време измъква главата си изпод дивана и прави лицето си на клоун. Двамата с брат ми се смеем като луди. 

Не само, че мога да затворя очи и да го видя .... мога да го почувствам, сякаш е било вчера. 

Когато ми се обадиха, че баща ми е починал, бях на един океан разстояние от дома. Бях в Ливърпул и бяхме в средата на сезон 2020-2021. Смъртта му беше внезапна. Пълен шок. Майка ми се обади и ми каза, че е станал инцидент и че баща ми се е удавил в езерото до къщата ни. Спомням си само, че се чувствах толкова изгубен. Не ми се струваше възможно някой като баща ми наистина да си е отишъл. Той беше „мъжкар“, както се казва. От най-силните. 

Като дете винаги бях чувал тези истории за него. Беше и вратар. Предполагам, че това е заложено в ДНК-то ни. На терена казваха, че нямал никакъв страх. Излизал и хвърлял лицето си право в бутонката на нападателя. 

“Баща ти, той беше луд”, ми казаха приятелите му. 

Мислех, че това е просто история. Но всъщност беше истина и беше много по-дълбоко от футбола. 

На футболния терен или в реалния живот той беше мъж в пълния смисъл. Всичко, което правеше, винаги беше “семейството на първо място”. Винаги.

Когато почина, това ме съсипа. Не можех дори да мисля за футбол. Трябваше постоянно да си спомням, че изобщо играя футбол и че се борим за Топ 4. Беше още по-сложно, защото беше точно в разгара на пандемията и логистиката за прибиране у дома беше кошмар. Жена ми беше бременна с третото ни дете, а COVID отново избухваше в Бразилия. Лекарят й каза, че за нея е рисковано да пътува, така че трябваше да остане в Ливърпул с децата ни. Това беше пълна мъка за нея, защото тя много обичаше баща ми. Винаги сме се шегували, че той я обича най-много. Ако някога имахме малък спор пред баща ми, той винаги казваше: “Мисля, че Наталия е права”. 

Тя беше дъщерята, която той никога не е имал. 

Щеше да ми се наложи да летя до Бразилия сам.

Следващите два или три дни бяха като в мъгла. Следващото нещо, което си спомням, е всички цветя, които идваха в дома ни. От Върджил, Анди, Фабиньо, Фирмино, Тиаго.... и така нататък. Всички мои братя. Всички ни изпратиха цветя със съболезнователна бележка. И не само от моите съотборници, но дори Пеп Гуардиола и Карло Анчелоти ми изпратиха съболезнователно писмо. Това наистина докосна сърцето ми. На всеки 10 минути на вратата ни се чукаше отново, с куриер, който държеше цветя. 

Не мисля, че тези хора могат да разберат колко много означава подобно малко нещо, когато страдаш. Това беше напомняне, че дори най-големите ти съперници разпознават човека зад името на екипа. 

Никога няма да забравя, че Юрген ми се обади, а аз се чувствах толкова виновен, че съм пропуснал тренировка, защото бяхме извън Топ 4, а ни трябваше всяка точка. Но Юрген ми каза да взема толкова време, колкото ми е необходимо. 

Казах: “Да, но, но....”

Той каза: “Не, не. Не се притеснявай за нищо”.

Юрген беше загубил баща си на същата възраст и много добре разбираше болката ми. Той не беше просто мениджър за мен, а по-скоро втори баща. Мисля, че всеки можеше да види това от момента, в който спринтираше като луд през половината терен, за да скочи в прегръдките ми, когато Ориги вкара срещу Евертън. От време на време вадя този клип на телефона си и всеки път се смея. Но имаше толкова много моменти, които публиката никога не вижда, когато сядахме в автобуса след мачове като гост и вдигахме тост за победите с бира, като истински германец и истински бразилец.

Юрген ми позволи да отделя време да скърбя, а много мениджъри не биха проявили такова разбиране. За мен, това е начинът на Ливърпул. Просто тук е различно. Дори играчите са различни. Рей Хогън, който беше мениджър на отбора ни по това време, ми писа и ми каза, че всички момчета се събрали и се съгласили да платят за частен полет, за да отида на погребението, за да не се притеснявам за нищо. Но това беше невъзможна ситуация, защото по онова време, за да излезеш със самолет от страната, трябваше да бъдеш поставен под карантина в хотел за 14 дни, когато се върнеш. Мисълта, че ще се върна от погребението на баща ми и ще бъда затворен сам в хотелска стая в продължение на две седмици, беше тежка, но най-лошото беше да си представя съпругата ми сама за толкова дълго време. Тя щеше да е в третия си триместър и всичко можеше да се случи. 

Обадих се на майка ми и на брат ми, обясних им ситуацията и това беше най-жестокият телефонен разговор в живота ми. Плакахме много, но в крайна сметка реших, че баща ми би искал да остана с децата си и с “любимата му дъщеря” и да ги защитавам, колкото и да е трудно. Така беше живял той и това беше най-добрият начин да го почета. 

При всяка възможност да го прегърна, го прегръщах. Всеки път, когато имах възможност да му кажа, че го обичам, му казвах. Нищо не остана неизказано. Той знаеше.

Въпреки това никога не съм се чувствал толкова далеч от дома. 

Трябваше да гледаме погребението му по FaceTime. Брат ми държеше телефона през цялото време на службата и аз успях да се помоля и да поплача с майка ми, и дори да се сбогувам с баща ми при ковчега му. В този момент, колкото и странно да звучи, забравяш, че си на екран. Всичките ти спомени и любовта ти преодоляват разстоянието и ти говориш с баща си във вечността. 

Вярно е, не ми беше останало нищо, което да му кажа. Вече си бяхме казали всичко. Единственото нещо, което ми оставаше да кажа, беше: “Благодаря ти”. 

Не само за това, че беше мой баща, но и за това, че беше мой приятел. 

Без моите съотборници и клуба нямаше да мога да се справя с този период от живота си. Когато се върнах към тренировки няколко дни след погребението, мислех за баща ми в произволни моменти. Не можех да се сдържа. В съзнанието ми изникваше мисълта, че когато бях дете, той стоеше отстрани и ме гледаше как играя, стоеше там като истински стоик и не казваше нито дума. Или когато ходихме да ловим риба с него на езерото, или да седим около барбекюто, да пием мате и да казваме по няколко думи на всеки пет минути. Или как сложи цялото си лице в торта за рожден ден, когато Тафарел спаси онази прочута дузпа през 98 г. Или как лежи на дивана след дълъг ден и все още има достатъчно сили, за да пропълзи под дивана и да се преструва на Тафарел…

Имах тези спомени и започвах да плача. Точно там, на тренировката. 

Представете си, че се опитвате да подредите стената, за да спрете свободния удар на Трент (б.р. Александър Арнолд), и сълзите ви замъгляват очите! Достатъчно трудно е, когато не плачеш, човече! 

Но съотборниците ми бяха невероятни. Те нито веднъж не ме осъдиха. Държаха се така, сякаш всички бяха част от семейството ми и също бяха в траур. Възможността да тренирам отново ми донесе чувство на спокойствие. Винаги казвам, че не съм „избрал“ футбола. Не можеш да избереш това, което е несъзнателно, което вече е в костите ти. 

В Бразилия футболът е вълна, на която се носиш. 

Завръщането на терена беше едно от основните неща, които ми донесоха спокойствие. Яхнах вълната към спокойните води. 

Когато се прибирах от тренировка, бях толкова уморен. Единственото, което исках да направя, беше да легна на дивана, точно като баща ми. Краката нагоре, мате в едната ръка, възглавница под главата ми. И всеки ден, като по часовник, синът ми Матео идваше в хола след училище и слагаше топката право в ръката ми. 

“Да играем!”

Той е на 5 години и обича футбола. Начинът, по който разбрахме, че знае как се пише, беше, че влязохме в YouTube и в търсенията се виждаше само.....

'livrpol' 

'hi liit liverpol'

'livrpool dad save'

'liverpool vs meelan'

‘all we need is alisson becker song’

(Последната е за дъщеря ми Хелена - тя иска да пее всяка сутрин на закуска.) 

Матео ставаше все по-добър и по-добър, докато най-накрая не успя да напише Ливърпул. Той толкова се ядосва, когато го караме да си ляга по време на късните мачове от Шампионската лига. Той е съкрушен! Първото нещо, което прави веднага щом се събуди, е да гледа най-интересните моменти в YouTube.

Досега не съм получавал критики. 

“Снощи завършихме наравно”.

“Ами да? Наистина?”

“Да, те вкараха и ние вкарахме. Обичам те, татко.”

След това винаги е време да играем на пода. Няма значение колко съм уморен. Татко трябва да бъде вратар.

Започнахме да играем с долната част на дивана като врата, а после той най-накрая ни накара да му купим “истинска”. Поставяме малкат врата пред дивана, а аз лежа на пода и се опитвам да го спра, както баща ми се опитваше да спре мен.  

Килимът е нашето игрище. 

Синът ми е Мо или Трент, или Винисиус-младши. 

Винаги му казвам, че искам да бъда Тафарел. Но аз трябва да бъда Алисон. 

Историята се повтаря. 

И историята се разширява. 

Три месеца след смъртта на баща ми се роди синът ми Рафаел. За мен и съпругата ми това беше сякаш възраждане на надеждата. В живота ни отново засия светлина. Името му имаше специално значение за нас. То идва от иврит и означава “Бог се е излекувал”. 

Шест дни след раждането на Рафаел се случи нещо, което все още не мога да обясня. 

Играехме важен мач срещу Уест Бромич. Борехме се за мястото си в Шампионската лига и трябваше да спечелим този двубой. Беше един от онези дни, в които сякаш нищо не се получава, а до края оставаха няколко секунди и резултатът беше 1:1. Като вратар в тези моменти просто стоиш в наказателното си поле и се чувстваш безпомощен. 

Но след това спечелихме корнер. И треньорът на вратарите ми извика да отида да скачам. Нямаше какво да губим. Така че се изтичах напред по терена колкото можех по-бързо и стигнах до наказателното поле точно когато Трент изпълняваше корнера. Честно казано, като вратар никога, ама никога не си мислиш, че ще вкараш гол. 

Просто влизаш в наказателното поле и създаваш хаос. 

Следващото нещо, което си спомням, е, че топката се насочва към лицето ми. Стрелям с глава и падам на земята. След това просто ме обгръща топло сияние. Това е единственият начин, по който мога да го опиша. Всички ме прегръщат. Тиаго ме прегръща и плаче. Фирмино ме прегръща и плаче и се смее едновременно. Мо празнува като малко дете, скача нагоре-надолу. Никога не съм го виждал толкова щастлив, след като някой друг е вкарал гол хахаха!!! Пълна радост.

Беше почти още по-специално, че все още играем на празни стадиони, без рева на феновете, защото единственото, което усещах, беше любовта на съотборниците ми, които ме бяха превели през най-трудния момент в живота ми. Цялата ни скамейка, щабът и човекът, отговарящ за екипировката, се радваха толкова много, че имах чувството, че отново сме пред трибуната “Коп”. 

Спомням си, че вдигнах поглед към небето, а беше един от онези сиви дъждовни дни в Англия. Но за мен небето беше изпълнено със светлина. 

Казах: “Тате.... Тате.....” 

Това е за теб, татко! 

Когато се върнах в съблекалнята, седях там и си събувах бутонките, а в тези моменти, когато загубиш близък човек, е невъзможно да не си зададеш въпроса…….

“Видя ли го? Гледаше ли?”

Аз съм човек на вярата. Много хора знаят това. Но много хора не знаят, че не винаги е било така. Истинската вяра дойде при мен по-късно в живота. Когато бях млад, бяхме християни “у дома”. Родителите ми се молеха всеки ден, но рядко ходехме на църква. Вярвах в Госпид, но вярвах в един далечен Господ. Когато станах по-възрастен и преживях повече от живота - и радост, и болка - разбрах, че Господ е по-близо, отколкото можете да си представите. 

Вярата не е нещо, което може да се види или дори да се изрази с думи. Тя е сила, която е по-могъща от просто емоционално чувство или лозунг. Тя е пълното доверие в Божия Син, Исус Христос.

Мисля си за това всеки път, когато чуя началните думи на най-силната песен във футбола. 

“When you walk .... through a storm....”

Във футбола има 5000 различни песни от цял свят. Но има само една песен, която докосва сърцето по този начин. Защо е така? Мисля, че е така, защото тя наистина е за дълбокия смисъл на живота. 

Без значение кой си, един ден ще се сблъскаш с истинско страдание. Мечтите ви ще бъдат подхвърлени и провалени. Ще загубите хора в живота си, които много обичате. 

В тези моменти няма как да не си зададете най-трудния въпрос на света: “Дали все още ни гледат отгоре? Ще ги видя ли отново?” 

Надявам се някой ден отново да срещна баща си. Надявам се да го видя на брега на вечността с мате в ръка и може би ще отидем да ловим риба, както в старите времена. Няма да казвам много, просто ще се наслаждавам на водата.

До този ден знам едно нещо със сигурност: никога, ама никога не ходя сам. През последните четири години след смъртта на баща ми моите съотборници, треньори, приятели и съседи показаха на мен и на семейството ми невероятна любов и подкрепа. И знам, че част от баща ми също е все още тук, с нас. Не само в сънищата ми, но и всеки път, когато се прибера от тренировка и легна на дивана, чувствайки се така, сякаш тежа 400 фуна, и чуя стъпките на Матео и Рафаел, идващи от другата стая. 

“Татееее!!!”

“Наистина съм уморен.....”

“Трябва да си вратар!!!”

“Добре. Добре. Добре”

“Претъркулвам се на пода с апломб”. 

“Даааа!!!!!“

(Дъщеря ми, Хелена, тя просто се върти и танцува, докато играем).

Всеки път, когато те тичат, всеки път, когато лягам на килима и пазя вратата с ръце, всеки път, когато изкарвам смешната си клоунска физиономия, усещам присъствието на баща си. 

“Днес никога няма да вкараш гол. Аз съм Тафарел!!!” 

Звукът на детския смях. Това за мен е ехото на Бога. 

YNWA, 

Алисон"

Новините на Dsport и във Facebook, Viber, YouTube, TikTok и Instagram!

Мобилният Аpp на Dsport вече е тук - изтеглете за Android и iOS