История за градска солидарност и нещо повече

03 Авг | 12:45

Олд Трафорд / Getty Images

В началото на XX век Манчестър вече е процъфтяващ индустриален център, а футболната сцена на града е доминирана от два основни клуба: Манчестър Сити и Манчестър Юнайтед. Манчестър Сити, основан през 1880 г. като Сейнт Маркс (Уест Гортън), по-късно променя името си и се утвърждава като конкурентен клуб, като се мести на стадион „Мейн Роуд“ през 1923 г., след като е надраснал предишния си домакински терен на „Хайд Роуд“. Манчестър Юнайтед, първоначално наречен Нютън Хийт, има по-трудна история, но се опитва да си осигури място във Футболната лига (преди съществуването на Висшата лига), въпреки че често се затруднява във Втора дивизия.

Съперничеството между двата клуба вече беше започнало да се оформя, подхранвано от местната гордост и близостта на стадионите им (“Мейн Роуд” и “Олд Трафорд” са само на няколко мили един от друг). Футболната сцена обаче скоро се изправя пред предизвикателство, когато в Манчестър се появява трети футболен клуб.

1928: Възходът и падението на Манчестър Сентръл

През 1928 г. директорът на Манчестър Сити Джон Айлс и собственикът на пистата „Бел Вю Мотор Съркюит“ Джон Айлс основават нов клуб, наречен Манчестър Сентръл. Айлс вярва, че източната част на Манчестър заслужава собствен футболен клуб, особено след като Сити се изнася от този район през 1923 г.

Манчестър Сентръл започва да играе на стадион „Бел Вю Атлетикс“ (по-късно известен като стадион „Спидуей“), присъединявайки се към Ланкашър Комбинейшън, където завършва седми в дебютния си сезон 1928/29. Те дори кандидатстват за влизане във Футболната лига за сезон 1929/30, водени от мениджъра Джеймс Макмеън и с легендарния Били Мередит като треньор, уелсеец, играл както за Сити, така и за Юнайтед.

Този нов клуб обаче представлява заплаха за съществуващите отбори в града. Особено Манчестър Юнайтед, който се сблъсква със сериозни финансови проблеми и намаляваща фенска база, балансирайки на ръба на колапса във Втора дивизия. Появата на трети клуб може да означава разделяне на вече ограничения пазар и публика на града.

Манчестър Сити, осъзнавайки потенциалните щети, подава официална жалба до Футболната лига, твърдейки, че трети клуб ще унищожи оцеляването на Юнайтед. Лигата застана на страната на Сити и Юнайтед, а заявлението на Сентръл е отхвърлено. Клубът скоро се разпадна, въпреки че името му беше възродено през 2015 г. в аматьорската Манчестърска лига.

Тази намеса на Сити е ярък пример за това как икономическите и стратегическите интереси понякога надделяват над съперничеството. Въпреки че Юнайтед избегна фалит по този начин, репутацията на двата клуба беше опетнена в медиите, тъй като мнозина видяха противопоставянето им на Сентръл като егоистично.

1941: Манчестър Юнайтед и Мейн Роуд

Следващата глава от историята се развива по време на Втората световна война, когато Манчестър е бил мишена на бомбардировки от германските Луфтвафе, известни в историята като Манчестърския блиц. На 11 март 1941 г. бомба удря Олд Трафорд, домът на Манчестър Юнайтед. Експлозията унищожава терена и голяма част от трибуните, правейки стадиона неизползваем. Тъй като войната бушува, възстановяването не е било опция и Юнайтед остава без дом през следващите осем години.

В акт на солидарност, Манчестър Сити предлага ползването на своя стадион „Мейн Роуд“. От 1941 до 1949 г. Юнайтед играе домакинските си мачове там, плащайки 5000 паунда на сезон, плюс процент от продажбите на билети. Върхът на това партньорство идва на 17 януари 1948 г., когато 83 260 зрители гледат мача Манчестър Юнайтед срещу Арсенал, най-голямата посещаемост в историята на мач от лигата на „Мейн Роуд“. Най-високата посещаемост на стадиона е през 1934 г. (84 569 зрители) за мач за Купата на Футболната асоциация между Манчестър Сити и Стоук Сити, но мачът срещу Арсенал потвърждава значението на това военновременно партньорство.

Този период на споделяне на стадиона не е просто логистично решение, а истинско спасение за Манчестър Юнайтед. Клубът все още се възстановява от финансовата криза преди войната, а бомбардировките само влошават нещата. Доброто дело на Сити позволи на Юнайтед да оцелее и да продължи да играе, запазвайки фенската си база и бъдещето. Партньорството приключва през 1949 г., когато “Олд Трафорд” е възстановен и Юнайтед се завръща на родния си стадион.

По-широки последици

Тази история на сътрудничество е в ярък контраст с ожесточеното съперничество между Сити и Юнайтед днес. Днес манчестърското дерби е едно от най-големите в света, подхранвано от географската близост, индустриалното съперничество с Ливърпул (другият основен съперник на Юнайтед) и епохите на доминация - Юнайтед под ръководството на Мат Бъзби и сър Алекс Фъргюсън, Сити в съвременната епоха под ръководството на шейх Мансур и управлението на Пеп Гуардиола.

Събитията от 1928 и 1941 г. обаче показват прагматичен съюз, основан на оцеляване, а не на емоции. Икономическите фактори играят ключова роля. През 1928 г. подкрепата за оцеляването на Юнайтед поддържа репутацията на Манчестър като футболен център. През 1941 г. споделянето на стадиона е практично решение във време на криза, гарантиращо, че футболът може да продължи.

Историята за това как Манчестър Сити спасява Манчестър Юнайтед е доказателство за сложността на футболната история. През 1928 г. тяхната намеса предотвратява финансовия колапс на Юнайтед. През 1941 г. те им дават своя стадион, за да може Юнайтед да оцелее след бомбардировките. Тези жестове, мотивирани както от алтруизъм, така и от стратегия, контрастират с днешното съперничество и предлагат по-дълбока перспектива за отношенията им.

Следващият път, когато някой каже, че градът „няма история“, нека тази история за градска солидарност послужи като мощен контрааргумент, доказателство, че тяхната история включва моменти на неочаквано единство.