Материалът е написан за предизвикателството на Българската асоциация на спортните журналисти, в което спортните журналисти разказват за своя любим спортен момент.
Ето, че дойде и моят ред. Честно казано, от самото начало чета с огромен интерес разказите на колегите за техните любими спортни моменти и искрено се наслаждавам на споделеното. Не съм си помислял да не се включа в тази прекрасна инициатива, но пък и не бързах да мисля за тема. При положение, че много от включилите се са отразявали Олимпийски игри, Световни първенства, САЩ 94 и един куп български златни медали, то някак си смятах за редно да изчакам малко.
Благородно им завиждам за тези емоции, защото аз съм част от поколението, за което да отразяваш спортно събитие в чужбина е истинска рядкост. Разбира се, случвало се е, къде по служебен път, къде със собствени средства, а пък и в последните години не можем да се оплачем от големи спортни събития и у нас, така че имаше от какво да избирам.
Но колкото и да мислех, все по-ясно ми ставаше, че трябва да разкажа за емоцията, която изпитах, сбъдвайки една своя мечта – да посетя „Ол Инглънд Клъб“, свещеното място за всеки тенис фен, което всяка година посреща най-известния турнир в джентълменската игра – Уимбълдън! Всяка година, но не и тази, както вече добре знаете. Защото заради Covid-19 турнирът бе отменен за първи път от Втората световна война насам.
Празнотата през юни и юли ще бъде огромна. Уимбълдън е един от четирите големи турнири в тениса, но за мен винаги е бил пред останалите като стойност. Може би, защото именно той ме накара да се влюбя в тази игра. Първият ми спомен от тенис по телевизията е финалът от 1999 година, в който Пийт Сампрас победи Андре Агаси. Още тогава ме зашемети фактът, че двамата най-добри по това време са успешни по толкова различен начин – бруталният сервис на Сампрас, гарниран с изящните му волета, а от другата страна симпатичният гологлавец, връщащ невъзможни топки от основната линия и каращ съперника си да търси най-перфектния удар във всеки един момент. Това, заедно с тревата, белите екипи, елегантните джентълмени и дами по трибуните – същинска красота, която ме накара на мига да си създам поредната детска мечта, някой ден да бъда сред тях, да посетя Уимбълдън.
През годините тази любов към турнира се засили още повече. Началото на Уимбълдън често съвпадаше с началото на лятната ваканция. Игрите навън обаче можеха да почакат малко, защото за мен това значеше, че ще мога цял ден да гледам любимите си тенисисти. От тези години най-яркият ми спомен е тоталната сензация, която предизвика Горан Иванишевич през 2001-а, когато намиращият се извън топ 100 и участващ с уайлд кард хърватин стигна до титлата, след като бе загубил три финала преди това и никой не го броеше за жив. А също и 2003-а, когато след кандидатгимназиалните изпити съучениците ми искаха да празнуваме, но аз не можех да отлепя очи от швейцареца със смешна прическа, когото някои наричаха Роже, а други Роджър и който именно тогава спечели първата си титла от „Ол Инглънд Клъб“.
И след всичко казано ще разберете как ми увисна ченето, когато един прекрасен ден през 2015-а главният редактор в Gong.bg Ники Александров ме попита, дали ми се ходи на Уимбълдън! Уимбълдън? Абе този сега бъзика ли с мен?
Оказа се, че биреният спонсор на турнира Стела Артоа ще изпрати в Лондон няколко български журналисти, които да се насладят на един ден на Централния корт, гарниран с бира на корем – да, Ники, ходи ми се, мерси!
Имахме и късмет, че щяхме да бъдем на Централния корт в петия ден на турнира, в който на него щеше да играе Григор Димитров срещу Ришар Гаске. Пристигането в Лондон бе ден по-рано по обяд. Аз обаче нямах никакво намерение да прекарвам остатъка от него на друго място освен „Ол Инглънд Клъб“. Намерих си и компания в лицето на колежката Кристина Близнашка и от хотела директно натам. За този ден нямахме нито акредитации, нито билети, така че се надявахме все пак да можем да се доберем до място в комплекса. Всички знаете за прочутите опашки, които се извиват още от предишния ден в надежда за място на някой от големите кортове.
В ранния следобед обаче всички пренощували на палатки явно вече бяха заели местата си и на практика без никакво чакане и срещу 25 паунда се сдобихме с така наречения „граунд тикет“, който дава достъп до малките външни кортове. Може и да не ви звучи толкова вълнуващо, но на мен друго не ми трябваше, защото особено в ранната фаза на турнира това си е като шестица от тотото.
В този ден все още се играеха мачове от втория кръг на сингъл, а вече започваха и двубоите на двойки, така че тенис имаше постоянно и накъдето и да се обърнеш. Оттам насетне последваха няколко незабравими часа в обикаляне от корт на корт, за да видим максимално много от играчите на живо. Да гледаш от метър разстояние до корта мачове като Роберто Баутиста Агут-Беноа Пер, Андреас Сепи-Борна Чорич или пък Гарбине Мугуруса-Миряна Лучич си заслужава всеки цент от тези 25 паунда. А пък и видяхме мача на двойки на Цвети Пиронкова и малко от този на Лейтън Хюит, който тогава уж играеше за последно на Уимбълдън, но и до ден-днешен продължава да се пуска по турнири в каретата.
Атмосферата дори надмина очакванията ми. Толкова много хора от цял свят, събрани заедно от любовта си към тениса и оценяващи по достойнство всички тенисисти – това е нещо, с което не много спортове могат да се похвалят. Служителите на турнира пък са истински горди от това да бъдат част от Уимбълдън и по всякакъв начин се опитват да подпомогнат преживяването на зрителите. Спомням си как една мила дама, отговаряща за настаняването на хората по трибуните на корт №12 си беше направила маникюр в зелено и лилаво – цветовете на турнира, а след като ѝ казах откъде съм, веднага сподели колко много се вълнува от играта на Григор Димитров.
Естествено, нямаше сила, която да ме накара да напусна комплекса преди и последният мач по кортовете да е приключил. Това се оказа двубоят на корт №18 между Иво Карлович и Александър Долгополов (13-11 в петия сет за хърватина). Малко преди това пък от прочутия „Хенман Хил“ видяхме сензацията на Централния корт, където германецът с ямайски корени Дъстин Браун победи Рафаел Надал.
На следващия ден дойде и най-очакваният момент – стъпването на митичния Централен корт, арената на толкова много от великите мачове в тениса. Е, ние не успяхме да станем свидетели на особено впечатляващи двубои, но това нямаше чак такова значение. Само жалко, че Григор Димитров изигра може би най-слабия си мач на този корт и загуби в три сета от Ришар Гаске. След това пък Новак Джокович се справи набързо с Бърнард Томич преди да се появят Серина Уилямс и местната любимка Хедър Уотсън. След спечеления от Уотсън втори сет добих лека представа какво е било на това място две години по-рано, когато Анди Мъри победи Новак Джокович на финала, за да сложи край на британската суша. Уилямс все пак измъкна мача в третата част и помрачи настроението на местните.
Аз пък се насочих към корт №1, другият голям в комплекса. Знаех, че билетът за Централния корт не ми дава място и на №1, но все пак исках да го видя отвътре. И тук отново персоналът на Уимбълдън ми взе акъла. Исках да хвърля поглед само от стълбите, но стюардът сам ми предложи да седна на трибуните за няколко гейма, за да усетя атмосферата. Ушите ми не останаха много доволни, тъй като на корта бе Мария Шарапова, но това е друга тема.
Отново останах по кортовете до последния възможен момент, знаейки, че на следващия ден вече ще ги гледам по телевизията.
5 години по-късно гледането на тенис на живо и по телевизията звучи като далечен мираж. Тази година „Ол Инглънд Клъб“ ще остане странно празен, но ще трябва да го понесем. За да може скоро отново да сме заедно по кортове, зали и стадиони.
И затова пожелавам на всички колеги да посетят и да изживеят своя „Уимбълдън“. Или иначе казано – да бъдат част от най-голямото събитие в любимия им спорт, било то Световно първенство по футбол, мач от NBA, Супербоул, Олимпийски игри или нещо друго.
Новините на Dsport и във Facebook, Viber, YouTube, TikTok и Instagram!
Мобилният Аpp на Dsport вече е тук - изтеглете за Android и iOS
