Разтърсващият разказ на Михайлович за борбата с рака: Не губете никога желанието за живот!

| Италия

През лятото светът на футбола бе шокиран от поредното голямо име, което се оказа в най-трудната си битка - Синиша Михайлович обяви, че има левкемия и започва борба за живота си. 

В нито един момент от тази борба обаче Михайлович не забрави за отбора, чийто старши треньор е - Болоня. Когато можеше, се завръщаше към тренировките на тима, а в останалите случаи непрестанно комуникираше с екипа си и играчите.

Михайлович напусна болницата, след като завърши нов курс на химиотерапия

Преди десетина дни Михайлович най-сетне напусна болницата след третия курс на химиотерапията. Той вече спи у дома си и изглежда най-трудното е зад гърба му.

В петък сърбинът даде първата си пресконференция след тази, на която разкри диагнозата си. А казаното бе наистина разтърсващо. Той се върна към всички тежки моменти от изминалите "4-5 адски месеца", към подкрепата, която получи от целия футболен свят и разбира се, от близките си. 

Синиша Михайлович: Писна ми да плача

Затова какво е да се бориш всеки ден и да оценяваш всеки един момент, прочетете силните думи на Михайлович. Преводът е на колегите от webcafe.bg.

"Искам да благодаря на всички, които бяха до мен и искаха да бъдат до мен през тези месеци. На всички, които ми пишеха писма и изпращаха съобщения. На всички, които се молеха за мен и които направиха плакати в моя подкрепа и пееха песни за мен по стадионите. Моят свят, светът на футбола, ме накара да се чувствам много сигурен, да се чувствам част от семейство. Това беше основното.

Искам да благодаря на всички фенове, както и на на отборите - тези, които тренирах, и на останалите - италиански и чуждестранни. И най-вече на уникалните фенове на Болоня. Благодарение на тях се почувствах като брат, като син. Благодаря и на клуба, на всички негови членове - от президента до щаба ми и играчите. Всички се обединиха около мен и не се съмняваха в мен. Клубът ме подкрепи и не мислех какво ще се случи с работата ми, а се чувствах спокоен.

Благодаря на близките ми приятели, които ме подкрепиха в този труден период. Специални и най-искрени благодарности на моето семейство - жена ми и децата. Съпругата ми бе неотлъчно до мен. И за пореден път разбрах колко се нуждая от нея. Имам късмет, че рамо до рамо с мен е такава жена, с такава невероятна сила. Обичам те.

Децата ми. Те са моят живот.

Страхуваха се зедно мен, но като видях страха в очите им, си казах, че ще направя всичко, за да спечеля тази битка. Бяха толкова притеснени за мен, което бе най-истинската проява на любов. Видях едни 20-годишни момичета, готови на всичко, за да спасят живота на баща си. И те го направиха.

Благодаря на брат ми и майка ми, която живее в Сърбия.

Това бяха 4-5 адски месеца, защото бях сам, заключен в болничното отделение. Най-голямото ми желание беше да изляза и да подишам чист въздух - този от другата страна на прозореца, но не можех, защото всичко в стаята бе стерилно. И така 4 месеца.

Никога не съм се чувствал като герой. Аз съм просто човек.

Да, силен, с характер, който никога не се отказва и не се предава, но просто човек, крехък човек. И тази болест не може да бъде победена само с характер. Нуждаеш се и от лекарства. Ето защо, когато влязох в болницата за първи път, разбрах: аз съм на правилното място.

Искам да кажа на всички, които имат левкемия или други сериозни заболявания: никога не се чувствайте по-слаби, отколкото сте в действителност, когато се сблъскате с болестта. Не трябва да се поддавате на отчаянието и да губите надежда. Единственото нещо, което никога не бива да губите, е желанието си за живот.

Тази шибана болест изисква огромно търпение.

Няма нужда да мислиш кога ще те изпишат. Трябва да се бориш с нея ден за ден и постепенно да вървиш напред. Нуждаем се от малки, а не от глобални цели: ежедневни, седмични. Трябва да се концентрираме върху тях. Всеки ден, прекаран в болницата, е ден, който ви доближава до изписването и възстановяването. Обръщам се към всички, които се борят с мен за живота си: ако вярвате, ако се сражавате, ще видите отново слънцето да изгрява. Да, предстоят много трудности, но мислете за възстановяването си.

Всичко това е много трудно от психологическа гледна точка.

Защото да седиш толкова дълго време в малката стая, без възможност да подишаш чист въздух, не е лесно. Имам нужда от сила. Не само вътрешна, но и от тази, която ти вдъхват хората, които ти желаят доброто.

Страхувах се много. И още ме е страх, но това е добре.

Но знаете ли какво - прекарах два дни с играчите, водих тренировки и беше невероятно. Уморих се и си взех почивен ден. Но знам, че ще натрупам сили и всичко ще потръгне. Отслабнах 30 кг. Сега наваксах 9. Приемам по 19 таблетки на ден. От 8 сутринта до полунощ. Конкретно хапче в конкретен час.

И накрая напуснах болницата. Да, все още ще трябва да се връщам за прегледи, но не прекарвам нощта там! Спя вкъщи, ям нормална храна. Но това не е лесно, защото загубих обонянието си. Сега за мен пържолата и лист хартия имат един вкус. Вкус на картон. И за това трябва да пия хапчета, за да възстановя устната си кухина. Имам си таблица с целия график: кога каква таблетка да вземам.

Надявам се след това да стана по-добър човек. Защото в предишния ми живот търпението не беше сред моите добродетели. Но борейки се с болестта, разбрах, че търпението е злато.

Сега се наслаждавам на всяка минута на деня. Всичко, което преди изглеждаше обикновено, нормално, сега изглежда невероятно.

Вдишването на въздуха се превръща в нещо невероятно. Това е прекрасно и, надявам се, ще остане така. Не искам да говорите за Михайлович, пациента с левкемия, който почти си бе отишъл. Искам да говорите за Михайлович, треньора на Болоня. Искам отборът да продължи напред и без мен, въпреки че следях всичко около него от болницата. Не исках болестта да се превърне в оправдание.

Тимът и треньорският щаб ме очакваха, но аз чаках момента да се върна при тях с по-голямо нетърпение. Борих се всеки ден, правейки неща, които може би малцина са правили в живота си. Дори когато имах температура 40 градуса, винаги търсех възможност да бъда по-близо до тима си: чрез Skype, по телефона. Когато можех, бях на стадиона, на скамейката. През всичките дни жертвах по нещо, за да постигна целта си.

И се надявах да видя подобни усилия и саможертва и на терена.

Но, за съжаление, това не винаги се получаваше. И съжалявам, че е така. Въпреки всичко, трябва да кажа, че съм просто бесен от резултатите, играта и отношението към работата на моя отбор. Говорих с момчетата и им казах, че очевидно не дават най-доброто, на което са способни. Трябва отново да намерим себе си, да намерим начин да започнем да печелим точки. Няма друга алтернатива. Ние знаем правилния път и трябва да стъпим отново на него. Това е всичко. Който не се справя, ще си има проблеми с мен.

И все пак съм сигурен, че скоро ще видим Болоня, която всички ние и аз искаме да виждаме. Тази, която гледахме през миналия сезон.

Когато бях изписан от болницата, съпругата ми публикува снимка с цитат от песента на моя приятел Ерос Рамацоти "Няма нищо по-добро". И няма думи, които по-добре да описват крайния резултат след изтощителното лечение. Наистина се наслаждаваш на факта, че не е нужно да спиш в болницата, наслаждаваш се на всеки ден, на семейството си, на работата си. Няма нищо по-добро!

Е, би било хубаво да заимствам още една фраза - от друг майстор, Васко Роси (италиански музикант): "Все още съм тук". Наистина все още съм тук. И ще съм тук. Това е важно. Никога няма да се откажа. Ще тръгна отново по пътя си. Когато мога, винаги ще бъда с отбора. Само така се чувствам жив. Надявам се да бъда тук по-често, отколкото през тези кошмарни 4-5 месеца. Сигурен съм, че мога да поправя всичко.

Що се отнася до играта, нямаме нужда от Кристиано Роналдо или Меси. Всеки може да играе. Както и да седи резерва или на трибуните. Тези, които го заслужават, ще играят. И които изпълняват това, което казвам. Да, допускам грешки, но за мен е важно да видя желанието нещата да се правят както трябва.

Когато обявих за болестта, казах, че я предизвиквам на дуел, за да видим кой кого. Така беше, така и стана. Помня се в мача с Верона, в който бях като ходещ скелет с шапка, но бях дал обещание на отбора да бъда с него. Удържах го. Ще бъда с вас!

По време на срещата на няколко пъти щях да припадна, но се държах. Защото трябваше. Поставям си минимални, ежедневни цели.

Спомням си как излязох от болницата и след 2 дни исках да се върна, за да продължа да се боря. И това ме водеше напред. И излязох от това проклето болнично отделение. В името на всички, които бяха с мен, в името на семейството и приятелите.

Все още не мога да бъда с тима си през цялото време. Трябва да ходя до болницата 2 или 3 пъти седмично. Не мога да бъда в една и стая с много хора, в такива случаи трябва да нося маска. Мога да излизам на улицата, но само ако не вали или не е много студено. Няма как да съм на стадиона - твърде много хора, твърде голям риск. Мога да карам кола, но без дълги пътувания. Затова засега не мога да пътувам за гостуванията. Мога да се появя на мачовете с Милан или Аталанта, или и на двете.

Чух, че треньорите от Серия "А" искат да гласуват за мен за най-добрия през миналия сезон. С радост ще приема тази награда за чудесата, които сътворихме с Болоня, а не заради болестта.

Получих много писма от непознати. И от известни: Салвини, Ренци, Рамацоти. Но най-въздействащото беше от момче от Парма, което също има левкемия. Общувахме си с него и това ни помогна да продължим напред.

Възвърнах си и приятелите, които бях загубил заради глупостта си. Например Манчини, с когото не си бяхме говорили от 4 години. Той беше един от първите, които ме подкрепиха. Дойде в болницата и говорихме много, не само за футбол. От тази гледна точка съм благодарен на болестта."

Прочетете още