България е рекордьор по най-много участия на световни първенства по волейбол за мъже (19), но е и рекордьор по полюсни емоции, които предлага на почитателите си. Сега сме на дъното - това лято записваме исторически най-слабото ни представяне на Мондиал, за първи път си тръгваме без нито една победа, а младите волейзрители нямат ясен спомен от славни успехи на любимците си преживени на живо, а само отбелязвания на 10, 15 или повече години от медалите. И ще става по-зле защото тежкото предстои - пътят ни до битките с големите ще е още по-тежък не само заради предквалификациите, квалификациите и мястото ни в ранглистата.
Последните дни актуалният въпрос наред с „Какво става с Левски“ е „Какво става с волейболистите?“. Става това, което сами си направихме с причини трупани последните години. След дузина решения взети на пожар, след личностни битки около полето, след мерене на мъжко его, а не волейболни аргументи, след избиране на лесния, а не на правилен, но труден път, след приемане на извинения и личностни, а не отборни изискания, след пропускане на сборове или само маркиране на отдаденост, след замитане на проблеми под килима, едно поколение играчи е на път да слезе от сцената без да е усетило емоцията да е на почетната стълбичка с колегите си не от клубния, а от мъжкия национален отбор.
За разлика от нас Полша стъпка по стъпка, година след година, опит след опит, с изключително влагане на национално и клубно ниво, че дори с обучение на публиката с волейболни теми от всякакъв характер по всякакви канали, с ясна цел, се изкачи до върха. А Сърбия, след отстъпление (загуба от нас през 2006-та за бронза), избра да работи и трудът се отплати с нови медали и място сред водачите. Иран да ги даваме ли за пример как попиха от българския опит и специалисти, надградиха и сега са фактор. А САЩ без истинско първенство до къде стигнаха? Някои ще кажат, че нямаме техните финанси, но не е така, а плюс това ние имаме волейболна жилка.
Случилото се в Катовице бе меко казано тъжно и срамно за онези, които са градили марката „български мъжки волейбол“. „Трудно е да повярваме, че загубихме от Мексико“, споделиха от родния лагер снощи, а селекционерът Николай Желязков каза „Знам причините, не е всичко черно през тази година“. Да, има хубави неща, а и имена, които бяха запомнени от спортния почитател. Дори през малкия екран от Полша обаче се усети липсата от първа до последна точка на постоянен дух, непримиримост, жар в очите от нашата страна на мрежата. Имаше и добри моменти, истинска битка и търсене на успеха, но те бяха като бенгалски огън. Лошо е когато си паднал, да понесеш критики, но някои неща трябва да бъдат изказани докато от сенките веднага се появиха десетки квалификации за отделни играчи и шушукания за рокади с българи, руснаци, немци, италианци в щаба.
Последните месеци на мачовете, на контролите и в тренировките се видяха доста неща. Имаше настроение, комуникация и добри обноски, но нямаше начален удар както постоянство в състава и равностойни смени и ротации. Трудно е след тежък клубен сезон да продължиш в тренировъчен и състезателен режим с представителната селекция на родината и то да си във форма, но за разлика от България например Франция и Бразилия от началото до края са със звезди като Ървин Нгапе и Бруно Резенде. Имаме играчи, които се учат, които се влагат, които си мълчат, които са грабнали шанса, които си проиграха възможността, които липсваха в тима, които прегарят, които отстъпват на класата си, които са надценени, които се раздават, които знаят защо са там, на които не всяка топка е на всяка цена, които вместо на лагер с клуба избират лагер в родината, които предават опит, които ги боли, които все още намират смисъл, които са готови на всичко за родината, които искат да станат лидери и примери като екснационали (приликата с действителни лица е търсена). Отборът ни е пъстър, но е нужен план не за едно лято, а години напред за сформиране на отбор и сплав. Трябва работа и ум при избор на клубове за момчетата – да не са резерви, да играят в конкурентни първенства, да надграждат всеки елемент от играта.
Младите ни играчи споделят, че искат да покажат, че българските волейболисти имат качества, че могат като батковците от предните поколения да радват, да пълнят залите. Но тук идва голямото НО – те нямат този опит, не са играли на дълги турнири и във важни мачове с А-отбора. Бъдещите ни звезди не са минали през нещото, което формира големите селекции – да влезеш в решителните двубои, онези срещу лидерите, от които зависи пътят ти, които са като шамари. От години волейболистите ни няма ½-финали и финали, а така се калява истинският силен национал. Това е проблем – за психиката и манталитета на полето. За това от лято`2023 трябва отборът ни да има мачове, турнири и всички да играят, да се борят за мястото си на полето, а оттам за по-предно място на всяка надпревара.
И за финал, но може би от първостепенно значение - един от пътищата към онзи позабравен и успешен български мъжки волейболен отбор е, ако заедно напред тръгнат онези, които искат на 100% да носят фланелката, за кои не е тежест, а призвание и чест, които лятото са готови да тренират, които искат да печелят за България.
Желязков: Знам причините за неуспеха
Срамна загуба – България падна и от Мексико на СП по волейбол
Цветан Соколов: Такова чудо не се беше случвало
Новините на Dsport и във Facebook, Viber, YouTube, TikTok и Instagram!
Мобилният Аpp на Dsport вече е тук - изтеглете за Android и iOS
