Светослав Гоцев: Левски е моят дом и затова избрах да остана

11 Юни | 22:00

Светослав Гоцев / levskivc.bg

Трикратният шампион и капитан на волейболния Левски Светослав Гоцев говори за решението да прекрати кариерата си, за работата с младите и отговаря на въпроси в рубриката “Питай Левски София”.

Ето какво каза Светослав Гоцев в пространното интервю пред клубните канали на волейболния тим на "сините":

- Може би повечето от нашите фенове и зрители вече знаят, че ти изигра последния си волейболен мач за Левски. Ще поговорим за това, което ти предстои, но предлагам първо да започнем с въпросите на нашите фенове от Фейсбук и Инстаграм. Имаш ли предложение за ръководен пост в клуба? Също така ще продължиш ли кариерата си под някаква форма в Левски София и ще помагаш ли в тази си роля на младите да израстват?

- Аз като професионален спортист се занимавах повече от двадесет и две-три-четири години с професионален спорт. Смятам, че естественият преход на един професионален спортист е именно към оставане в спорта. Това е нещото, което аз разбирам като материя. Видял съм и в Русия, и в Италия, Франция, дори азиатски волейбол съм видял. Така че горе-долу съм опитал различни методологии на работа. През времето съм успял да подбера най-интересните за мен неща от всяка една държава и всеки един треньор, които са ме накарали да подобрявам спортната си форма.

По този начин съм изградил някакъв принципен план, който следвах до последно, с насоките все пак и на треньорите, които са ми били. Но горе-долу имам една така утвърдена методология, към която се придържам. Така че със сигурност бих искал да се пробвам в такова направление. По-скоро в момента това е нещо интересно, което ми се прави, към което бих се специализирал – работа с юноши. Радвам се, че идеите ми срещат ентусиазъм в ръководството ни и в нашите партньори. Ще имам възможността да практикувам това от есента. Реално сега имаме все още някакви последни щрихи – къде, как, но ще помагам в мъжкото направление.

– Понеже все пак ти по някакъв начин вече започна да се включваш в школата в друга роля, какво е усещането? Беше ли твърде рязък този преход? Нямаше дори няколко дни почивка след спечелването на трофея, нямаше прелюдия.

– Във времето, като съм имал допир с хора, които се отказват от спорта, техният отзив е, че първите дни са много трудни – какво и как без спорта. Докато аз поне досега смея да твърдя, че не съм усетил нещо такова, защото реално започнах веднага да упражнявам новата си професия в залата. Така че съм изцяло пак в залата, ангажиран под друга форма, но вниманието ми и цялата ми енергия са насочени натам. Нямам време за някакви размисли и страсти. Може да го отчетем като плюс – че преходът става веднага, без някакви адаптации, защото реално работата има своите специфики, но спортът е един и същ. Така че смятам, че навлизам ударно в материята.

– Темата за отказването на професионалните спортисти е голяма. Темата за депресията след това също. Вероятно имаш твои колеги и си наблюдавал различни начини, по които хората реагират. Страхуваше ли се? Защото ти беше взел по-рано това решение, то не стана спонтанно. Страхуваше ли се именно от това какво ще се случи с теб, когато излезеш от този ежедневен режим? Малко или много не знаеш какво да правиш със себе си в един момент.

– Ами, така е. Имаме доста ангажименти и отговорности вкъщи, така че нямаме време за някакви депресии. Това, разбира се, е в кръга на шегата. Но със сигурност има един стрес, едно притеснение от това, че дневният режим се нарушава. Аз сега го виждам от първо лице, че като треньор трябва да подготвиш тренировката, да изготвиш план, да имаш някаква идея какво ще работиш в микро и макро цикъл. Така че има по-голям обем работа, който трябва да проведеш. Докато като играч идваш на подготвена тренировка, с подготвени упражнения. Единственото, което се изисква от теб, е да си тук и да участваш в тренировката. Това, че се ангажирам веднага с нещо да правя, го отчитам като огромен плюс. Но времето ще покаже дали и като добър състезател ще бъда полезен и като треньор.

– По темата за отказването продължаваме. Наистина ти имаше възможност да избереш своя момент и огромното щастие това приключване да е по най-добрия начин – с победа и с титла. Да те върна към тези моменти. В тези последни финални мачове тази година как успя да се мобилизираш, да доведеш нещата докрай, за да бъде завършекът позитивен за теб и за целия отбор?

– Аз още с началото на годината имах някаква идея, че това ще е последният ми сезон като професионален състезател. Със сигурност беше още по-приятно, че го завършихме по начин, който удовлетворява мен и всички останали. Няма да крия, че съм имал възможност да продължа да играя и да се състезавам в друг клуб. Но прецених, че реално това, което съм си заложил като волейболни стандарти, вече не успявам да покривам. Да отида в друг клуб, който не се бори за спечелване на титлата, а за влизане в плейоф или за някакво добро представяне – четвърто, пето или трето място – мисля, че нямаше да се чувствам добре. Нито аз, нито трябваше да преместваме цялото семейство в друг град, сред други хора. Истината е, че тук се чувствам наистина вкъщи. Изградил съм доверие в хората около мен и не исках да ги подвеждам по някакъв начин, който да остави горчивина и в мен, и в тях.

Така че бях изключително мобилизиран да дам последните, дето се вика, минути волейбол от себе си на най-високо ниво и да изиграем добър сезон и добър плейоф. Както обичам да казвам – много хубаво не е на хубаво. Имахме третия мач с “Нефтохимик”, който аз не очаквах да затворим в три срещи, но го докарахме дотам. Имаше организации – аз ще се оттеглям, пълна зала, страхотно. Не успяхме. Съдбата отреди да отидем в Бургас, да победим и да станем исторически шампиони заедно с футболния отбор. Като привърженик на цялата “синя” общност, не само на нашия клуб, бях изключително щастлив и го отчитам като една компенсация за мен персонално.

– Да продължим с въпросите на нашите фенове - ще стане ли Левски тази година шампион?

– Аз мисля, че отборът, който се изгради, и състезателите, които са привлечени от есента, повдигат нивото на отбора. В крайна сметка оттеглянето ми идва и с това, че според мен отдолу идват перспективни деца на моя пост, на които трябва да им се дава шанс. Така че не мисля, че ще се усети отсъствието ми. Отборът реално има повече вариации на поста посрещач. Завръща се и Кристиян Титрийски, който натрупа опит в Щатите, което със сигурност ще бъде плюс и енергиен бустер за нашия отбор. Виждам отбора още по-силен. Това, което виждам и странично, е, че отборът на “Дея” с Цветан Соколов ще се върне може би към позициите, които заемаше преди няколко години.

Така че със сигурност ни очаква едно интересно първенство. Но “Левски” няма да промени целите си, а те са именно Суперкупата, Купата и спечелването на шампионата.

– Какво беше най-трудното решение, което си вземал като капитан на отбора?

– Реално аз като капитан на отбора не съм имал някакви ръководни функции кой знае какви. Треньорите и щабът са имали тежката задача да вземат трудните решения. Но реално и през времето, в което съм бил тук, не сме имали някакви драми, да се е случвало нещо екстремно или форсмажорно, което да изисква специална намеса. Моята цел винаги е била да държа съблекалнята и ръководството в близки и коректни отношения. Ако е имало някакви недоразумения между щаба и играчите, съм гледал да ги изглаждаме, за да върви работата както трябва. Защото играчи и треньори са от двете страни на процеса – треньорите изискват, а играчите трябва да изпълняват. Играчите не винаги искат да изпълняват, не винаги са свежи, не винаги им се тренира.

Но там идва ролята на треньорите – да подтикват и да изискват, когато знаят, че трябва, като същевременно не се влиза в някакви изтощителни режими. Така че винаги съм се опитвал да бъда медиатор в тези ситуации и смея да твърдя, че през времето, в което съм бил тук, съм поддържал съблекалнята в добър климат.

– Един въпрос, който е малко по-специфичен и свързан с твоя пост. Поздравления за успешната кариера от Васил Бележков. Как си обясняваш това, че в националния отбор, поне откакто аз го помня, казва нашият фен, през последните трийсет години винаги сме имали силни центрове? От време на време може да нямаме разпределители или либеро, но на твоя пост винаги има силни играчи.

– Със сигурност, връщайки се назад във времето – Евгени Иванов-Пушката, Христо Цветанов, Николай Желязков – това са доказани състезатели, били сред най-добрите блокировачи на олимпиади и световни и европейски първенства. Всяка нация има свой стил на игра и елемент, в който изпъква повече. Мога да дам пример с Франция. От ранна детска възраст там наблягат на защита и техника. Когато гледаме френския национален отбор, виждаме как те доминират в тези елементи. Русия традиционно изпълнява много силен сервис, защото това е заложено в програмата на подрастващите. При нас, може би като хора, имаме повече усет за блокадата. Смятам, че когато се създадат добри централни блокировачи, които след това станат треньори, те предават занаята нататък. Ники, Ицо и дори Евгени, който доколкото знам, не се е занимавал с треньорство – но във времето са предавали този опит. Така че може би като нация сме по-предразположени към този елемент на играта и ни се отдава повече да блокираме.

– Един интересно формулиран въпрос. Има ли опасност отново да влезем в групите на Шампионската лига? Нашият фен визира това, че, както сме си говорили тук с президентите на “Левски”, във волейбола за съжаление това участие не носи дивиденти, а напротив – понякога е по-скоро финансов минус. Какъв е твоят коментар за преживяването в предния сезон и участието в групите на Шампионската лига? От твоя поглед какво носи това на клуба?

– Ако гледаме чисто като клуб и като финансиране, със сигурност е едно бреме, защото обременява клуба с пътувания, хотели и съдии, които също са сериозно финансово перо. Но ако изключим това и клубът е подготвен, има нужния отбор и достатъчно дълга скамейка, Шампионската лига носи много позитиви. Когато ние участвахме, спечелихме и златен требъл. В периода, в който играехме срещу по-силни от нас отбори, това ни се отрази изключително положително, защото след това, слизайки едно ниво надолу към българския шампионат, поддържахме добра форма и успявахме да печелим и да играем добре срещу всички отбори. Така че със сигурност е трудно да менажираш отбор, който играе в Шампионската лига – и откъм спортно-техническа част, и откъм финанси. Но плюсовете за подрастващите са огромни.

Те придобиват опит и виждат как се случват нещата в Европа. Идеята на нашия клуб е да развива млади играчи, които, когато настъпи техният момент и се утвърдят тук, да направят следващата крачка към европейската сцена. За тях е огромен плюс да видят това ниво отблизо и да разберат какви са стандартите на европейските спортисти. От друга страна, ако искат да излязат навън, някой трябва да ги види. А каква по-добра сцена от европейските мачове? Така че определено е плюс. Аз персонално се надявам отново да има такова участие. Мисля, че отборът, който ще сформираме, е добре окомплектован и има достатъчно варианти. Ако успеят да влязат в Шампионската лига, това ще бъде плюс за целия клуб.

– Въпрос от Яница. Интересувал ли си се или интересуваш ли се от други спортове? Ако да – какви? И тренирал ли си нещо друго преди да започнеш с волейбола?

– Като всяко дете първоначално съм опитвал футбол. Тренирал съм футбол, но не ми се отдаваше. Тичането като цяло за човек с ръст около два метра е трудно. Радвам се, че в един момент – някъде на дванадесет-тринадесет години – се преориентирах към волейбола. Тогава трябваше да избера между футбол и волейбол. Видях, че във футбола няма да стане, и се насочих към волейбола. Това е спортът, който съм тренирал. Иначе като спортен човек се интересувам от почти всичко. Всякакви спортове с топка са ми интересни. Следя и тениса доста по-задълбочено. Но това, което разбирам най-добре и което ми е най-интересно, е волейболът. Гледам абсолютно всякакъв волейбол – навсякъде, по всяко време. Освен това винаги има някой отбор, който прави нещо различно като идея или тактика. На мен ми е интересно да го имплементирам в тренировките и да видя дали работи. Така че мога да кажа, че волейболът е основният ми интерес и като хоби, и като работа. Но харесвам и тениса.

– Предполагам, че това е твой познат - пита за “уникални и незабравими спомени с човек от Славия.“

– Ха-ха. Да, това е Ангел Петричев. Славия е отборът, в който стъпих на софийска земя, след като дойдох от Брезник. Роден съм в Брезник и по-голямата част от детството ми е преминала там. Така че идването в София беше известен културен шок. Ангел беше един от хората, които ме приеха много добре. Както се казва, той ме въведе в живота в София и ми показа, че трамвайните релси не пускат ток и може да се стъпва по тях. Наистина е човек, на когото и до днес мога да разчитам и в добро, и в лошо. Такива хора с времето стават все по-малко, затова ги ценя изключително много.

– И любим български филм? Помолил е да цитираш такъв.

– Цитирам го, защото навремето гледахме заедно тетралогията и беше много интересно – „Баш майстора“. Кирил Господинов е страхотен актьор, а това е филм, който показва голяма част от българския манталитет. Дори когато го гледаш днес, остава напълно актуален.

– Ти имаше доста случаи след финала да благодариш на синята публика и да се обръщаш към нея, но предлагам да завършим с поглед към бъдещето. Какъв съвет би дал на децата, които мечтаят да станат професионални волейболисти?

– Със сигурност има една възраст, в която децата според мен трябва да опитат всякакви видове спорт – и с топка, и не само. Лека атлетика, тичане, различни упражнения, препятствия, отборни игри. Защото при нас не всяко момче или момиче може да стане високо и талантливо, но е нужно да опита. Трябва навреме да се ориентира докъде може да стигне. Ако покаже талант, ръст и най-вече желание да се развива, тогава вече да се насочи в конкретна посока. Но в първите години, когато все още се оформя характерът, ми се струва, че масовият спорт е изключително важен. Сега, с екранната зависимост при децата, това общуване помежду им, отделянето за два-три часа от телефона, изгражда навици. Те идват в залата, тренират, общуват, прибират се, учат. Моят съвет е, че училището не трябва да страда заради спорта. Защото освен спортист трябва да изградиш и човек, който да се впише по правилния начин в обществото. А това не може да стане без образование. Така че училище и спорт трябва да вървят заедно до определен момент. Ако детето е добро и показва сериозни заложби, в един етап спортът може да излезе на преден план, а училището да остане малко назад. Но мога да дам себе си за пример. Аз реално учих в редовна форма до осми клас. От девети клас бях в индивидуална форма в спортно училище. Това никога не ми е пречило в свободното си време да посещавам учителите, да се информирам и да уча. Тогава нямаше толкова интернет, колкото има сега. Или поне беше много по-ограничен. Винаги съм намирал време и начин да уча езици, да чета книги, да се обогатявам чрез общуване с по-възрастни хора и да задавам въпроси за неща, които не са ми били ясни. Във времето, в което живеем сега, с интернет и цялата информация, която е достъпна, мисля, че родителите не трябва да се притесняват, ако детето им показва спортни качества и има възможност да продължи напред като спортист. То може да се обучава и индивидуално. Другото е, че ако едно дете не иска да учи, дори да го спреш от спорта и да го пращаш всеки ден на училище, пак няма да учи. Така че всичко опира до желанието – както в залата, така и в училище. Двете неща според мен са пряко свързани.