Петър Георгиев
Докато подаването на Йон Арне Риисе се носи над централната линия на терена, Димитър Бербатов наблюдава траекторията му с особено спокойствие. В този момент, ако зрителите на стадион „Крейвън котидж“ запазят пълна тишина, вероятно ще доловят мълчаливия разговор между състезателя на Фулъм и летящата към него топка. Разговор, по време на който тя се моли да бъде укротена, а той я кани да кацне върху крака му. Със следващото си отиграване Бербатов сякаш слага успешен край на спасителна операция. Топката е у дома. Спокойно. Всичко е наред.
В мач от Английската висша лига е твърде неестествено времето да спре. Бербатов обаче никога не се съобразяваше с естествения ред на нещата. За обикновения футболен почитател беше съвсем очаквано нападател от неговата класа да бъде в центъра на вниманието. Съвсем очаквано, и всъщност задължително, беше също Бербатов редовно да носи ключови победи. Затова благоевградчанинът откри друг начин да наруши законите на модерната игра.
В свой почерк Бербатов превърна не головете, а вълшебното си арогантно докосване, с което можеше да придаде блясък дори на озадачаващо скучен мач. След официалния край на кариерата му в четвъртък това докосване ще продължи да бъде най-дълбоката следа, оставена от българина във футболния фолклор.
За нападател с почти триста гола е изумително, че притежава умение дори по-впечатляващо от завършващия си удар. Какво са попаденията и крайните резултати обаче, ако не просто числа? Прекалено повърхностна цел за атлет с поведение на артист. Бербатов имаше нужда от нещо неизмеримо, за да бъде щастлив на тревата. За да докаже, че футболът е повече от статистика и безкрайна верига от рекорди.
Неизмеримото беше стилът му. Особено във втората половина на кариерата си Бербатов се отличаваше с твърдоглавост, която разтопяваше сърцата на почитателите му толкова често колкото ги изпълваше с неподправен гняв. В очите на английския зрител подходът на българина постоянно лъкатушеше между умопомрачителна елегантност и престъпна ленивост.
Лекотата, с която Бербатов наказа Челси от бялата точка във финала за Купата на лигата през 2008, му придаде облик на човек със стоманени нерви. С нея голмайсторът на Тотнъм отвори вратите към първи трофей на отбора си през новото хилядолетие. Същата лекота обаче предизвика лавина от критики в Манчестър, когато, вече като стрелец на „червените дяволи“, Бербатов изпрати друга дузпа право в краката на Тим Хауърд в полуфинала за ФА къп срещу Евертън година по-късно. Двете остриета на едно и също оръжие.
На прощаване с футбола: Най-красивите голове на Бербатов
Ако за Бербатов кулминацията на кариерата му е било пристигането на „Олд Трафорд“, то последвалият период трябва да е бил и върховното изпитание. Не толкова за техническите му умения, колкото за цялостната му футболна философия. Заобиколен от Кристиано Роналдо, Уейн Рууни и Карлос Тевес на върха на атаката на Юнайтед, българинът трябваше да се раздели с водещата роля, която преди му даваше право да налага стила си в Северен Лондон.
Успехът в „Театъра на мечтите“ изискваше промяна в играта на Бербатов. Всеки компромис обаче щеше да наруши чистотата на изкуството му. Да, той можеше да бъде директен, но нима не е по-възхитително да замразиш времето и пространството? Можеше и да се поти повече, но що за мистика се съдържа в чистото бягане?
И така Бербатов отказа да направи толкова компромиси, колкото клуб от подобна величина очакваше от най-скъпата си дотогава покупка. Именно вярата на българина в собствената му философия вероятно го извади от групата за финала на Шампионска лига срещу Барселона през 2011.
Това разочарование обаче не помрачи голямата победа на Бербатов. А тя е, че нападателят все пак покори сърцата на червената публика, без да се впише напълно в отбора на Сър Алекс Фъргюсън. Бербатовската артистичност създаваше главоболия на един от великите футболни мениджъри, но и допринесе за обогатяването на трофейната му витрина. Ако не двете титли на Висшата лига, то хеттрикът срещу Ливърпул със сигурност изпрати благоевградчанина между легендите на „Олд Трафорд“.
Когато настъпи моментът да си тръгне от Манчестър, Бербатов беше доказал онова, което винаги изглеждаше най-важно за него – че може да изкачи върха, без да изневери на себе си. Като писател, безнадеждно влюбен в собствените си герои, на Острова българинът постоянно се опитваше да предпази творенията си от жестокостта на общество с различна ценностна система.
Футболът се движеше напред и Бербатов вървеше плътно до него, но в същото време открито гребеше срещу течението. Непоклатимата му увереност, че именно неговият начин ще възтържествува в края на деня, ще липсва на почитателите на красивата игра независимо от пристрастията им.
Като ценител на индивидуалния гений Бербатов се превърна в единствения съвременен български футболист с несравним почерк на терена. Обожаван или ненавиждан, стилът му рядко оставяше зрителите безразлични. Триумфалното постижение на всеки знаменит артист.
------------------------------
Петър Георгиев е автор на футболния подкаст „Виктория“ и журналист на свободна практика.
25-годишният Георгиев е работил в БНТ като репортер на "По света и у нас" и водещ на информационното предаване #Европа. Получава журналистическото си образование в университета в Нюкасъл, Великобритания, и в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Публикувал е материали в британските издания "Гардиън", "Обзървър" и "Скай спортс".
Новините на Dsport и във Facebook, Viber, YouTube, TikTok и Instagram!
Мобилният Аpp на Dsport вече е тук - изтеглете за Android и iOS
