Някога България беше призната сила в световната гимнастика. В годините на прехода десетки успешни мъже и жени, печелили медали на големите форуми, останаха немили недраги в собствената си родина. Прашни зали, оскъдно заплащане, липса на светлина в тунела, ги принуди да гонят американската мечта с една едничка мисъл- да спасят собствените си семейства, да търсят препитание там, където все пак спортът и постиженията се ценяха. У нас отразявахме в новинарски поток поредното бягство в търсене на спасение, като кулминация бе останаването в САЩ на славното трио Йордан Йовчев, Краси Дунев и Иван Иванов след олимпиадата в Атланта през 1996-та. Трудни години, тежки решения. Мина време, животът у нас сякаш стана по-светъл и някои се върнаха за да градят отново спортната слава на България водени от Йордан Йовчев и Красимир Дунев. Какво се случи с другите, успяха ли да сбъднат американската си мечта, заедно ли са отново, пазят ли още славните спомени за спечелените медали и България? Често се питахме в редакцията по- опитните и свидетели на прехода, а отговорът ни даде съдбата в среща с едно момче, възпитано и отгледано от гимнастическата общност там отвъд океана. Момче, което обича България на хиляди километри. Публикуваме неговата история без редакторска намеса. Разказ от първо лице за живота на гимнастиците, чийто медали, бяха някога водещи в новинарските емисии. Не сме ги забравили.

За тях ни припомня Йордан Александров от слънчева Калифорния:

Традиционно, България винаги е била държава с изключително много талантливи и успешни гимнастици. В спортната гимнастика, България е спечелила общо 10 олимпийски медала в периода от 1960 до 2004 година. Четири от тези десет спечелени медала са на сметката на Йордан Йовчев, най великият български гимнастик и един от най успешните български спортисти за всички времена. Първото ми докосване до елитната гимнастика бе през далечната 2003 година когато получих уникалната възможност да наблюдавам на живо най-големите майстори в спортната гимнастика на Световното Първенство в Анахайм, САЩ. Тогава не само за първи път успях да гледам световния елит на най-престижната сцена, но също така и да се докосна до живата легенда и моят кумир Йордан Йовчев. На това първенство той отново доказа защо е един от най-великите. Да спечелиш два златни медала с пукнато ребро (контузия получена в първия ден на квалификациите) и да не покажеш и за миг колебание в изпълнението на съчетанията си, това наистина е повече от геройство, това е световна класа. Сега след толкова много години разбрах как една такава среща с големия български спортист би могла да остави траен отпечатък в съзнанието на едно осемгодишно дете, което току що прохожда в гимнастиката.

Първите ми преживявания в този труден спорт започнаха година по-рано в Спортен Клуб “Акро” Русе. Там стартирах първите си тренировки под погледа на Димитър Митев, бивш национален състезател по спортна гимнастика, международен съдия и майстор на спорта. Моят баща Димитър Александров, бивш гимнастик и майстор на спорта, заедно с моята майка Диана Александрова бивша алпинистка и национална състезателка по спортно катерене, завършват Националната Спортна Академия в София с треньорска специалност. След като работят няколко години като треньори, двамата се сблъскват с реалната действителност в България, а именно: ниски финансови възнаграждения, неподдържани празни зали и невъзможността да се развиват професионално ги принуждава да започнат да търсят други варианти за реализация като треньори. В същото това тягостно и несигурно време голям брой български треньори и специалисти по спортна гимнастика са вече емигрирали отвъд Океана, там където по техните думи има най-добрите условия за професионална и житейска реализация.

Там в слънчева Калифорния се установяват и работят като треньори по гимнастика сестрата близначка на майка ми Милена Мишовска, бивша алпинистка и национална състезателка по спортно катерене и нейния съпруг Богомил Мишовски, бивш национален състезател и майстор на спорта по спортна гимнастика. Именно от многобройните разговори и дискусии с тях се прокрадва за първи път идеята у моите родители, че именно страната на неограничените възможности е мястото, където можеш да започнеш ново и по-добро бъдеще. Черешката на тортата беше, когато майка ми и баща ми изненадващо спечелиха зелена карта от лотарията и без никакво двоумение решиха да емигрират в Щатите и да видят докъде ще ги доведе това ново и изключително рисково предизвикателство. Без нито една английска дума в техния речник и с $5000 долара взети назаем от роднини и приятели двамата ми родители акостират в Калифорния и започват работа като треньори по гимнастика в спортната зала “Redwood Empire Gymnastics” в град Петалума, щат Калифорния. За майка ми и баща ми първите няколко месеца в залата бяха изключително трудни поради езиковата бариера и различната система на работа. Но с помощта на техните роднини Мими и Боги те успяват лека по-полека да се адаптират към новите предизвикателства. Макар и аз да бях пристигнал в Щатите без да знам думичка английски, малкият ми и необременен седем годишен мозък лесно попиваше всички думи и изречения, които непрекъснато чувах и след само няколко месеца вече започнах да се справям без никакви особени проблеми. За родителите ми, свикването с езика и системата на работа им отне известно време, но само след няколко месеца и двамата осъзнаха наистина колко различно е да работиш в напреднала и устроена държава като Америка. Те бързо видяха голямата разлика не само в заплащането и в поддържаните спортни зали, но и в отношението към тях и техните колеги. Изискванията към тях са големи, но в същото време собственикът на залата прави всичко възможно да изгради приятна и удобна атмосфера за работа. Всички родители се отнасят с респект и уважение към треньорите, защото те са убедени, че именно треньорите и самият спорт ще научат техните деца на безкрайно ценни неща от живота, неща които те просто няма как да научат седейки пред компютъра или на улицата.

Още с първите си тренировки в залата под ръководството на баща ми аз вътрешно усещах, че това е нещото, с което искам да се занимавам, че това е моето бъдеще. Под треньорството на баща ми и благодарение на неговия труд, неговата упоритост, неговите знания и професионализъм, аз започвах да напредвам изключително бързо като гимнастик. След години всекидневен къртовски труд аз получих възможността да участвам на много Щатски и Регионални състезания и турнири. Никога няма да забравя и първото ми класиране на Национално първенство в Оклахома Сити, щат Оклахома. Само си представете за момент какво се случва в главата на това 11 годишно момче (емигрант), което за пръв път се изправя срещу най-добрите гимнастици на Америка. Пътят до този подиум е дълъг и труден минаващ през много трудни квалификации. 900 гимнастика минали пресявката от 7 различни региона, това представлява националното първенство на Съединените Щати.

На този голям форум можеш да видиш не само най-добрите гимнастици на нацията, но и едни от най-добрите треньори в света. Сред тази широка интернационална палитра няма как да не забележиш и българската треньорска колония наброяваща 65 човека, ползваща се с уважение и респект. Респект извоюван с многогодишен труд и изключителни спортни резултати. Ще ми бъде изключително трудно да спомена всички имена, но едно нещо е повече от очевидно, а именно че следата, която те са оставили и продължават да оставят в тази огромна държава няма как да бъде заличена. С риск някой от тези големи българи да ми се разсърди, че съм забравил да го спомена, ще се опитам съвсем накратко да представя само някои от тях. Не мога да не започна с един от най големите български гимнастици за всички времена, олимпийският ни шампион от Олимпиадата в Москва 1980 година Стоян Делчев. Понастоящем собственик на зала по гимнастика в Град Рино, щата Невада. Друга колоритна фигура е Красимир Дунев вицеолимпийски шампион от Атланта и сегашен президент на българската федерация по спортна гимнастика. Друг олимпийски шампион намерил пристан тук е и Любомир Герасков. Към този дълъг лист трябва да прибавя и имената на бивши участници и медалисти от олимпийски, световни и европейски първенства прославили нашата родна страна: Калофер Христозов, Иван Иванов, Кристиян Иванов, Димитър Лунчев, Деян Йорданов, братята Пламен и Румен Петкови, Здравко Стоянов, Стойчо Гочев, Стоян Кацарски, Веселин Манов, Димитър Илиев, Бойко Боев, Младен Младенов, Димитър Димитров, Димитър Тасков, Атанас Вълков, Мирослав Памуков, Иван Алексов, Ивайло Граховски, Борислав Хутов, Богомил Мишовски, Ганчо Тотковски, Галя Маринова, Красимира Тонева, Юлия Христова, Ани Дамянова, Красимира Върбанова, Лазар Гакев, Илиан Александров, Георги Костадинов, Живко Жечев, Валентин Иванов, Ради Шопски, Ради Найденов, Веско Павлов, Васил Вецев, Светломир Станчев и много други. На тази стена на славата можем да поставим и изключителните треньори работили с българските национални отбори през годините в България: Георги Виденов, Иван Григоров, Росен Делчев, Васил Парушев, Васил Василев, Николай Карамфилов, Божидар Храбров, Иван Иванов, Зарко и Силвия Митови и много други. Гледайки тази плеяда от имена ме кара да се чувствам горд, че съм българин и съм малка част от тази огромна българска колония. В същото това време не може да не се натъжиш от факта, че всичките тези големи български специалисти работят не за България, а за друга страна. Българите сме уникална нация, която няма втора по рода си в света. За всичките тези български треньори и спортисти, държавата е пръскала милиони средства и след това ги е загубила с лека ръка, защото не може да им осигури нормални условия за живот и работа. И от другата страна “праволинейните” американци вземат тези готови специалисти без да дадат и един лев за тяхното обучение и подготовка и ги използват за благото на тяхната страна. Смешно нали?... Осем милионна България подготвя и предоставя кадри без пари на най- могъщата финансова държава в света. Изводите може да си ги направите и вие самите.

Но стига съм ви отегчавал със статистика, по добре да ви разкажа и за още един компонент на американската гимнастическа система, а именно студентския спорт като програма и как тя работи. Не е никаква тайна, че след Олимпийски, Световни и други големи първенства, следващата, но не по малко важна стъпка и мечта на всеки спортист в Америка е да бъде приет в някой престижен университет. Там под погледа на големи светила в науката и образованието, той има уникалната възможност да получи най-доброто образование и в същото време да продължи да тренира и се състезава с цветовете на своя колеж. Студентската спортна система (NCAA) е уникална и може би е единствената по рода си в целия свят. Интересен е фактът, че 80% от мъжкия национален отбор на САЩ е сформиран от гимнастици, които са минали през колежанската NCAA програма. Да бъдеш част от университетския спорт е не само призвание, но и голям престиж. Университетите с гимнастика са около 20 на брой и в тях постъпват всяка година средно по трима, четирима гимнастици, които са селектирани и наблюдавани с години от колежанските скаути. Повечето от тях получават и пълна стипендия, която покрива тяхното 4 годишно обучение, което е изключително скъпо. За пример ще ви дам университета Станфорд, където годишната вноска е $52,000. За моя голяма радост, моят дългогодишен къртовски труд не остана незабелязан и след толкова години изпълнени с много състезания, медали, емоции, контузии, предложенията от престижни колежи не закъсняха. След много разговори и срещи с треньори и състезатели, аз и моето семейство решихме, че най-добрият вариант за мен е University of California Berkeley. Там изживях невероятни четири и половина години, изпълнени с много труд и емоции както в залата по гимнастика така и в академичните аудитории, където се подготвях по моята бъдеща специалност журналистика. Състезания през всеки две седмици, тренировки шест дена в седмицата по 4 часа и всичко това съчетано с лекции, упражнения и изпити, това няма как да не те изгради като характер. Друга характерна черта в колежанската гимнастика е и отборният дух, в който те възпитават от първата минута. Отборът, а не отделните индивидуалности изпъкват на преден план. Именно всички тези малки на пръв поглед неща ми помогнаха да стана психически по спокоен и по стабилен при изпълнението на моите съчетания.

В резултат на добрите ми гимнастически резултати през годините, бях поканен да бъда част от българския национален отбор. Няма нищо по велико и престижно да представляваш собствената си страна на международната сцена. Започнах през далечната 2012 година като младежки национал и след няколко години и като член на мъжкия ни национален отбор. С националния отбор на България съм записал общо пет европейски, шест световни първенства, две европейски игри и четири световни купи. На два олимпийски цикъла оставах на крачка от моята заветна детска мечта, а именно да спечеля олимпийска квота. Не мога да не си спомня с огромна болка и гняв Световното първенство в Глазгоу, Шотландия през 2015 година, което беше и олимпийска квалификация. Независимо, че бях в изключителна спортна форма и се представих на отлично ниво, една малка и изключително нелепа грешка на кон с гривни ме раздели на по-малко от точка от моята детска мечта. След такова огромно разочарование бях на крачка да се откажа и да окача каишките на стената. Не знам как преодолях болката от разочарованието и не след дълго реших да продължа и да опитам още един олимпийски цикъл. През периода 2016-2020 година постигнах и най големите си успехи и отличия в моята международна спортна кариера. 2019 се оказа най-успешната ми година след като успях да се класирам за вторите ми европейски игри и спечелих общо три медала на турнири от световни купи. Благодарение на доброто ми представяне на турнирите от Световните купи спечелих първото място в комплексното крайно класиране на успоредка. Само след няколко месеца в края на 2019 година имах за втори път шанса да спечеля олимпийска квота, този път на Световното Първенство в Щутгарт, Германия. И въпреки, че бях в изключителна спортна форма и с придобития спортен опит през годините за втори път късметът ми обърна гръб и аз отново останах на крачка от така желаната от мен олимпийска квота. В моя случай безспорно мога да спомена всепознатото клише, че понякога в спорна няма логика. И така отново познатата до болка картина: разочарование, нощи изпълнени с размисли за бъдещето, безкрайни разговори със семейството ми и отново задавайки си въпроса:

- Защо няма справедливост на тоя свят?...

Но така е в живота, на нас не ни е дадено да знаем какво ще се случи и ако се случи по каква причина се случва. Но стига с тия философски размишления, след няколко дни на близане на рани, аз пак съм в залата и всичко започва отначало.

Основната идея на тази мой разказ беше да ви разкажа чрез моята история, историите на три поколения български треньори емигрирали отвъд океана да търсят по-добър живот за тях и техните семейства. Следата е направена и ще я има още дълго време там далече в обетованата земя. Извоювана с много труд, лишения, саможертви, тя ще остане завинаги там, за да напомня на останалия свят, че там някъде на Балканския полуостров има една малка държава България, в която живее един трудолюбив и талантлив народ.

Това е моята история и ако тя е накарала някой да се замисли и да си зададе няколко въпроса, то тогава тя си е свършила работата, а ако ли не то тя ще си остане една от многото истории в медийното пространството, която ще бъде забравена още на следващия ден.

Само от нас зависи дали тази следа ще си остане такава или ще прерасне в пътечка, а защо не и в добре утъпкан път за следващите поколения.

Новините на Dsport и във Facebook, Viber, YouTube, TikTok и Instagram!

Мобилният Аpp на Dsport вече е тук - изтеглете за Android и iOS