Момчето от предградието - Килиан Мбапе, който попита Зидан дали да се събуе преди да влезе в колата му

"Играехме за трофей струващ 2 евро, но това беше нашата Световна купа"

Веско Вълчев Веско Вълчев

Килиан Мбапе. Новата или вече не чак толкова новата звезда на съвременния футбол. Играчът, от когото всички противници на ПСЖ треперят. Точно този 21-годишен французин ли ще е наследникът на Роналдо и Меси? Историята на Мбапе, момчето от предградията на Париж, не е чак толкова драматична и сълзлива, но със сигурност е интересна. Нападателят написа писмо. Писмо до всички деца, които живеят в кварталите, за се говорят само лоши неща. Но там децата също мечтаят... Мечтаят и сънуват!

"Ние сме луди мечтатели и за късмет сънищата не струват много. Всъщност сънищата са безплатни"

Килиан Мбапе е от предградието Бонди толкова близо, но и толкова далеч от Париж. Ето неговата история разказана пред theplayerstribune:


До децата на Бонди
До децата на Ил дьо Франс
До децата от покрайнините
Искам да ви разкажа една история

Вероятно няма да ви изненада, че става въпрос за футбол. При мен всичко е футбол. Можете да попитате баща ми. Когато бях на три години, той ми взе един от онези малки  камиона играчи за рождения ми ден.  Знаете ги! Тези с електродвигателя, в които можеш да седнеш и да обикаляш наоколо. Имаше си педали, волан - всичко. Родителите ми ме оставяха да шофирам от нашата къща до футболното игрище от другата страна на улицата сякаш съм истински футболист, който отиваше на тренировка. Приех това много сериозно и единственото нещо, което липсваше бе чантичката с тоалетни принадлежности.

Щом пристигах, винаги оставях камиона в един ъгъл, за да отида да играя футбол. Този готин 4х4 караше всичките ми приятели да ревнуват, но това просто не ме интересуваше вече - исках топката. За мен тя бе всичко!

Така, че да! Тази история е за футбол. Всъщност не е нужно да обичате футбола, за да прочетете тази история, защото тази история наистина е за мечтите. В Бонди (в покрайнените на Париж) може би нямаше много пари, това е истината. Но ние бяхме мечтатели. Ние сме родени по този начин, може би защото сънищата не струват много. Всъщност те са безплатни.

Нашият квартал е невероятна смесица от различни култури - френска, африканска, азиатска, арабска, всяка част на света. Хората извън Франция винаги представят жителите на "покрайнините" в лоша светлина, но ако не сте оттук, не можете наистина да разберете какво е това. Хората говорят за „главорези”. Но навсякъде по света има главорези. Реалността е, че когато бях дете, гледах как някои от най-трудните момчета в квартала носят хранителни стоки за баба ми. Вие обаче никога не виждате тази част от нашата култура по новините. Вие чувате само лошото, но никога доброто.

Всъщност в Бонди има правило, което всички знаят. Научаваш го още, когато си млад. Ако вървите по улицата и видите 15 души, стоящи на ъгъла, а познавате само един от тези хора, имате избор - или се махате, или отивате при тях и стискате всичките 15 ръце.
Ако отидете до тях и се здрависате само ръката на един човек, тогава останалите 14 души никога няма да ви забравят. Те ще знаят какъв човек си, което няма да ви помогне.

Смешно е, защото през целия си живот носех тази част от Бонди. Миналата година на наградите на FIFA бях с родителите си. Когато се разхождахме видях Жозе Моуриньо. С него се бях срещал преди, но той беше с четирима или петима приятели, които не познавах. Имах този опит от Бонди. Мислех си: „Просто да помахам на Моуриньо? Или да отида там? "

Е, аз отидох при него, за да го поздравя и да му стисна ръката, а след това естествено отидох до всеки от приятелите му.

"Здравей!" Ръкостискане.
"Здравей!" Ръкостискане.
"Здравей!" Ръкостискане.
"Здравей!" Ръкостискане.

Беше смешно, защото всичките им лица бяха някак изненадани, като: „О, той ни поздравява? Здравейте!". Когато тръгнахме, баща ми се разсмя и ми каза: „Това е всичко от Бонди.“

Това е като рефлекс. Това е правилото, при което живеем. В Бонди научаваш ценности, които надхвърлят футбола. Научаваш се да се отнасяш към всички еднакво, защото всички сте в една и съща саксия. Всички сънувате един и същ сън.

Аз и моите приятели, не се надявахме да станем футболисти. Не очаквахме. Не планирахме. Сънувахме. Има разлика. Някои деца имат плакати на супергерои по стените на спалнята си. Покрихме нашите с футболисти. Имах толкова плакати на Зидан и Кристиано. (За да бъда честен, когато пораснах, имах и няколко плаката на Неймар, което според него е много смешно, но това е друга история!)

Понякога хората ме питат защо има толкова много таланти, идващи от нашите квартали. Може би има нещо във водата или тренираме по различен начин, като Барселона или нещо подобно. Но не, ако дойдохте в ФК Бонди ще видите скромен семеен клуб. Няколко жилищни сгради и изкуствена трева. Но мисля, че футболът е просто различен за нас. Важно е. Това е всеки ден. Това е като хляб и вода.

Спомням си, че имахме турнир в нашето училище - всички 6-ти, 7-ми, 8-ми и девети клас - и беше като нашето Световно първенство. Играехме за пластмасов трофей за 2 евро, но се борихме за него на живот и смърт. В Бонди а честта ви е винаги бе заложена на карта. И е смешно, защото правилото беше, че всеки отбор трябва да бъде смесен. Момичета и момчета. Е, за съжаление не всички момичета искаха да играят в турнира, така че трябваше наистина да преговаряме. Спомням си, че казах на моя приятелка, че ако тя даде всичко на терена и спечелим купата, ще й купя нова книжка за оцветяване. Молех я!

Може би мислите, че преувеличавам, но това наистина означаваше всичко за нас. 

Играхме за този трофей от 2 евро и го приемахме, че това беше купата "Жул Риме" (купата на Световното първенство). Точно така беше. Сигурен съм, че за учителите ми беше доста трудно да се справят с мен и им се извинявам. Спомням си, че един ден се прибрах от училище с девет различни предупреждения от директора.

„Килиан не си е написал домашното.“
„Килиан забрави ученическите си принадлежности.“
„Килиан говореше за футбол по време на математиката.“

Главата ми беше в облаците. И аз бях доста добър играч, но повратна точка за мен - наистина повратна точка през целия ми живот - беше турнира през 2009 година, когато бях на 11 години. Стигнахме до полуфиналите и мачът беше на истински стадион в Гагни и дори си спомням, че беше в сряда. Това е толкова жив спомен за мен. Никога преди не бях играл на толкова голям стадион с толкова много хора. Бях ужасен. Искам да кажа, наистина, практически не тичах, толкова се уплаших. Едва докоснах топката. И никога няма да забравя, след мача майка ми излезе на терена и ме хвана за ушите - не защото играх слабо, защото се уплаших.
Тя каза: „Ще си спомняш това цял живот. Винаги трябва да вярваш в себе си, дори и да не успееш. Можете да пропуснеш 60 гола. Никой не го интересува. Но фактът, че отказваш да играеш, защото се страхуваш може да се преследва цял живот".

Тя каза тези думи и това наистина ме промени. Никога повече не съм съм изпитвал страх на футболното игрище. Няма Килиан Мбапе без майка ми, баща ми, приятелите ми.

Може би, ако не сте от там, от където съм израстнал, не можете да го разберете. Ето един пример. Когато бях на 11 години, трябваше да отида в Лондон за няколко дни, за да тренирам с младежкия отбор на Челси. Бях толкова развълнуван и шокиран, че дори не исках да кажа на приятелите си от квартала къде отивам.

Когато се върнах у дома, приятелите ми ме видяха и ме попитаха: „Килиан, къде беше миналата седмица?“
- "Бях в Лондон с Челси."
- "Пфф, не, това е невъзможно."
- "Не, кълна се, дори срещнах Дрогба."
- „Лъжеш, Дрогба не се среща деца от Бонди. Не е възможно!"

Тогава нямах телефон, затова помолих баща ми да ми даде неговия и им показах снимките, които направихме. Тогава най-накрая ми повярваха. Но важното беше, че не ревнуваха.  Те просто бяха изумени. Никога няма да забравя какво ми казаха. Все още мога да си го представя, защото всъщност бяхме в съблекалнята на ФК Бонди готови за мач.

Те казаха: „Килиан, можеш ли да ни вземеш там със себе си?“. Сякаш трябваше да отида на друга планета. казах, че лагерът е приключил. Те гледаха надолу към телефона и поклащайки глава промълвиха: „Леле. Сякаш живеем този момент с теб, Килиан."

Толкова много означаваше за нас да отидем на такива места, все едно посещавате друга планета.


След този опит в Челси, помолих родителите си да ме оставят да напусна Бонди и да отида в голям клуб. Но трябва да разберете майка ми и баща ми. Те искаха да остана вкъщи, за да мога да бъда дете и да живея нормален живот. Тогава не го разбрах, но всъщност беше най-доброто за мен, защото научих много тежки уроци, които никога не бих научил в кампуса на някоя академия.
Баща ми беше мой треньор 10 години, дори когато през седмицата започнах да тренирам във френската академия в Клерфонтайн. Това е една от най-добрите академии в света. Но тогава все пак се прибирах вкъщи през уикендите и играех в полупрофесионалния отбор на баща ми ФК Бонди. 

Всъщност е смешно, защото се връщах вкъщи и чувах гласа на треньора си в Клерфонтайн в главата. Той продължаваше да подчертава, че трябва да работим за по-слабия си крак. В академията всичко бе насочено за развитието на нашите умения. Но в Бонди беше истинският живот. Ставаше въпрос за оцеляване в групата. Ставаше дума за победа.

В един мач играх за Бонди и получих топката на крилото. Беше на десния ми крак. Бях съвсем сам - перфектна ситуация. Тогава чух моя треньор в Клерфонтайн, който казваше: „Килиан, работи с левия.“

Затова пробвах с левия крак и се провалих - пропуснах. Другият отбор взе топката и тръгна на контраатака, а баща ми едва не ме уби. Все още го чувам как крещи: "Килиан! Ти не си тук, за да експериментираш това, което учиш в Академията. Това е първенство и трябва да спечелим. Може да се върнеш в Клерфонтайн и да тренираш на хубавото си игрище цяла седмица, но това е Бонди. Ние също имаме живот!!! ”

Все още нося този урок със себе си, където и да отида. Баща ми знаеше, че главата ми е в облаците, но искаше да се увери, че краката ми все още са на земята.

Точно на 14-тия ми рожден ден получих невероятна изненада. Баща ми получи обаждане от човек от Реал Мадрид, който ме покани да отида в Испания на тренировка през ваканцията. Беше шок, защото всъщност бяха на баща ми "Зидан иска да види твоя син". По онова време той бе спортен директор. Аз бях на Луната, исках да отида.

Всъщност това не беше толкова просто, защото скаутите започнаха да идват на нашите мачове, а и аз получавах известно медийно внимание. Когато сте на 13 години нямате представа как да се справите. Беше голям натиск и семейството ми искаше да ме защити.
Всъщност онази седмица аз навършвах 14 години и родителите ми организираха всичко, за да ме заведат в Мадрид като подарък.
Вярвате или не, не казахме на никого къде отиваме. Дори не съм казал на най-близките си приятели, защото бях твърде притеснен. Ако нещата не се провялаха не исках да се прибера в квартала и да ги разочаровам.

Никога няма да забравя момента, когато кацнахме и трябваше да тръгнем за учебния център от летището. Зидан ни посрещна на паркинга. Стоеше до колата си, която бе наистина хубава. Здрависахме се и той предложи да ме закара на терена за тренировка. Сочеше предната седалка и каза: "Влизай!“. Аз просто замръзнах и попитах: "Трябва ли да сваля обувките си?“  Хахаха! Не знам защо казах това. Но това беше колата на Зизу! Той сметна, че това е наистина смешно и каза: „Разбира се, че не, хайде, влизай.“
Той ме закара до терена за тренировки, а аз през цялото време мислех за това, че съм в колата на Зизу. Аз съм Килиан от Бонди, по дяволите. Това не е реално. Вероятно все още спя в самолета. Понякога, дори когато наистина изживяващ нещо, чувстваш, че е сън.
Същото чувство беше на Световното първенство в Русия.

Вижте! Никой не преживява Световното първенство като личност, изживявате го като дете.

От всички спомени този, който никога няма да забравя, е, когато стояхме в тунела преди първия мач срещу Австралия и чакахме да излезем. Погледнах към Осман Дембеле, усмихнахме се и поклатихме глава. Казах му: "Вижте ни. Момчето от Евре и момчето от Бонди. Ние играем на Световното първенство". Той отвърна: "Кълна се, невероятно е".

Излязохме на терена и почувствахме 65 милиона души зад себе си. Когато чух Марсилезата започнах да плача.

Интересно е, че толкова много от нас, които държаха Световната купа в ръцете си през това лято израстнахме в предградията. Кварталите, в които се чува лош език, когато вървите по улиците. Кварталите, в които трябва да стиснеш 15 ръце - не 14, не 10, не една.

До децата от Бонди!
До децата от Ил дьо Франс!
До децата от покрайнините!
Ние сме Франция! Вие сте Франция!

Ние сме луди мечтатели и за късмет сънищата не струват много. Всъщност сънищата са безплатни.

Искрено ваш: Килиан от Бонди

Изчезнали отбори: Лудата банда на Уимбълдън

Братовчедът на Холанд, който върви по стъпките му

Стилиян Петров с тъжен разказ за отнетата възможност да се завърне на терена
 

Станете част от новата платформа на dsport!

Слушайте ексклузивните аудиоистории на Томислав Русев и Ирина Русева за най-щурите предавания на футболни мачове по Дарик радио, традиционен седмичен обзор с Ники Александров, както и коментари на Стефан Стоянов за Меси, Роналдо и останалите звезди на футбола само в страницата на dsport в Patreon! Включете се тук

Прочетете още