През март 2024 г. в Анталия, Турция, се проведе най-голямото състезание за спортисти със Синдром на Даун, Trisome Games. Надпреварата се организира на всеки четири години, като през тази година участваха над 1000 спортисти от 35 държави. България завоюва 6 медала - три златни и три бронзови. Но тези успехи показват само малка частица от работата, която Федерацията за адаптирана физическа (ФАФА) активност извършва.

Федерацията е основана през 2015 г. Председател е Слав Петков, който е експерт в адаптираната физическа активност. От 2021 г. федерацията е член на световните организации SUDS и VIRTUS отговарящи за спорт за високи постижения за хора със синдром на ДАУН и интелектуални увреждания. ФАФА се основава върху вярата, че спортът обединява хората по целия свят. Освен това, основната мисия на Слав и колегите му е деца в норма и деца със специални образователни потребности да бъдат интегрирани в обществото. Общество, в което все още съществува стигма срещу тези слънчеви деца, които оценяват и се наслаждават на всеки момент и прославят България с успехите си.

Днес ще ви запознаем с човека, който създаде едно семейство, което заедно преследва мечтите си.

- Как решихте всъщност да започнете да работите с деца с интелектуални и не само увреждания? И кога започна целият Ви път?

Ми 2014-та година започнах, мога да кажа, своята кариера в развиването на спорт за хора с интелектуални увреждания. И какво ме накара да го направя? Това, че имаше много добра комуникация между мен и тези деца, защото аз тогава работех с деца предимно. Получаваше се, че ме слушаха. Не знам, може би аз така си го усещах, но добре се получи спойката с тези младежи, които останаха и започнах да развивам някакви спортни умения. Така че това бяха основите и първите основи на първата Българска федерация за хора с интелектуални увреждания.

- Какви спортове развивате в момента?

В момента основно спортовете, в които сме добри, не само в България, но и в световен аспект, леката атлетика, с която първо пробихме. След това наложихме спортната и художествена гимнастика. Все трудни спортове, но пък хубави и интересни. Така че може да се похвалим в това, че дори вече сме от фаворитите за призови места в световния спорт в точно тези видове спорт. Но нали не трябва да забравяме и играта боче, с която също добре се представяме и имаме така не малко заслуги на международната сцена и международния терен. Така че бочето е един спорт, който се развива добре сред хората с увреждане. Така че имаме няколко отбора, които са добри, и 2022 г. дори имаме и призово място на Европейско първенство, Европейски турнир, в който не беше дебют, но още на второто поредно състезание успяхме да вземем златен медал в отборното класиране.

- Вие споменахте и когато си говорихме преди това, че вече развивате и хандбал, тенис на маса. Те сами ли си избират спортовете, които започват да тренират или Вие им помагате да си изберат даден спорт?

Ами нашата работа като специалисти е точно това - да намерим техните заложби, да намерим тяхното прозвище и в какво са добри, тъй като ние имаме доста дълъг период на обучение и адаптация преди да ги вкараме в професионалния спорт. Така че на нас ни отнема доста години работа, за да можем да ги научим на най-елементарните неща. Вече с времето те сами си показват в какво са добри и в какво могат да дадат всичко от себе си, така че да бъдат полезни и като отборни играчи, и като индивидуални спортисти. Така че преценката не само моята, и на моите колеги, е много важна в това какъв спорт ще бъде точно на конкретния човек и спортист, както ние намерихме и добри заложби в спортната гимнастика при трима гимнастика. Даже в момента се обучава и още един четвърти, който е малък, Виталий, който, надявам се след няколко години дори вече да почне да ни радва с добри и професионални съчетания в спортната гимнастика. Имаме и още един младеж, който в момента е на интеграционна програма, който може би и той след няколко години вече ще влезне в спортната гимнастика. Така че ето ние точно това направихме, намираме техните заложби и почваме да ги насочваме полека, полека, полека по този път, който е, дай боже, техният път в живота, може би занапред, дори и като реализирани спортисти с интелектуални увреждания.

- Децата имат ли нужда от мотивация когато започват да спортуват или те сами се мотивират?

Сами се мотивират. Да, естествено, че е важна и нашата роля в това да им дадем, да ги запалим, да запалим искрата в тях, да запалим нуждата и потребността те да бъдат активни и спортисти. Така че за нас малко ни трябва да запалим тази искрица. И вече когато те влязат в отбора, когато влязат сред другите младежи, които са спортисти, започва да има едно леко съревнование, което  е много хубаво. Започва да се изгражда дори спортният дух, дори и спортната злоба, която естествено, че е необходима донякъде. И естествено медалите не закъсняват, и това е мотивацията те да се готвят, да се подготвят, да са всеки ден тук в залата, да са на режими, естествено, да спазват точно определените правила и да бъдат спортисти.

- А какво е специфичното при работата със спортисти с интелектуални увреждания?

Специфичното е, че се изисква много търпение от треньорите. Много търпение, защото тук нещата стават много, много бавно. Но когато се завърти колелото, всичко става лавинообразно и то повлича всичко след себе си. Трябва да кажа, че наистина търпението е от ключово значение в тяхното развитие като спортисти, и не само. Освен, че те се развиват професионално като спортисти, те се развиват и изцяло, и интелектуално. Развиват се и като се налагат в обществото по някакъв начин като хора, които стават за нещо, защото няма какво да говорим, те може и да не го разбират много, но го чувстват, че те са аутсайдери в обществото. Но когато те спортуват и доказват и на себе си, че могат да преодолеят точно тази стигма, която се налага от заобикалящата ни среда, те се доказват на себе си, вдига им се самочувствието, започват да усещат нуждата и потребностите от това да спортуват, да бъдат активни, защото това може би е тяхното призвание. Така че за нас като специалисти е важно търпението, защото се изисква много, особено когато специалистите са професионалисти, които предимно работят и развиват спорт за високи постижения при деца или спортисти, които са в норма. Тук нещата стават много по-бавно. Изисква се търпение, но резултати естествено не закъсняват. Както в предварителния разговор ти казах, че се изискват едни квоти, едни минимални квалификационни времена и те са много минимални спрямо спортистите в норма.

- Наистина, в предварителния разговор споменахте за тези времена, които трябва да постигнат. Ако може и сега просто на слушателите и на зрителите да кажете, защото мен наистина ме впечатли колко малка е разликата между професионалните спортисти, които гледаме ежедневно по телевизията, и спортистите с интелектуални увреждания, със синдром на Даун. Наистина разликите не са толкова големи.

2022 г. при нашето участие на Европейското първенство в Полша, град Краков, минималното квалификационно време или нужната квота за най-тежката категория II1 при младежи с интелектуални и при спортисти с интелектуални увреждания, визирам 100 метра гладко бягане, квотата ни беше 11 секунди за 100 метра, което е едно много добро постижение, при положение, че рекорда на Юсейн Болт, който още няма кой да го нали свали, е 9.54 (б.р. 9.58) може би беше, но 11 секунди само и само, за да можеш да участваш. Това е едно наистина професионално бягане, една професионална подготовка, така че тези спортисти не са по-малко от другите спортисти. Дори напротив, при тях се изисква дори и повече усилия, за да може ти да покриеш едни такива високи резултати, при положение, че не си в така добра кондиция като един спортист в норма.

- Работата на треньорите е много важна и Вие го споменахте. Лесно ли се намират специалисти, които да работят с тези деца?

Ами за съжаление не е лесно. Не е лесно. Радвам се, че тази дисциплина АФА започва да се налага все повече и повече. Но да, тя е нужна за изкарването на младежите до едно ниво и предаването им след това към професионално развиване на техните качества и умения. Така че АФА специалистите са важни, но не са по-малко важни и професионалните треньори, които пък нашата цел е да ги убедим, че има смисъл в това, което се прави. И както казах да събудим и в тях искрицата, която те да преследват, също резултатите на своите спортисти и да се отнасят доста по-професионално в отношение на развиването на елитния спорт за хора с интелектуални увреждания. Така че е много важно. Малко са хората, специалистите, но аз съм убеден, че с течение на времето и с доказателствата, които нашите спортисти правят за развиването на този спорт с техните представяния и медали и отличия, които носят на България вече, надявам се до няколко години вече така да са доста по-добре развити нещата.

- Спортистите тренират двуразово. Как се определя натоварването, на което може да ги подложите?

Ами треньорите изцяло контролират техните тренировки. Те са вече специалисти в това, което правят, защото допреди няколко години бяхме на проба грешка, но с много информация от други държави, колеги, които се занимават с това нещо, ние вече направихме така един сравнително добър режим, при който те тренират ежедневно, естествено двуразово, защото ние имаме да настигаме, да догонваме много пропуснато време. Другите държави от десетки години практикуват тези спортове. Имат си ранглисти, имат състезания. Положихме началото 2022 година и вече за две години мисля, че се справяме много добре, защото вече вече гоним отличия. Вече сме фактор в атлетиката. Фактор сме в гимнастиката, художествената, спортната при синдром на Даун. Така че аз мисля, че сме на прав път.

- А колко важна е ролята и на родителите все пак, защото те са много свързани с това, което се случва?

Да. Много важна роля играят и родителите, защото това е може би допълнителният стимул за тези младежи, които ги ръчкат, които могат да ги докарат до тук, до спортната зала, да ги оставят, да ги вземат вечерта. Това се случва всеки ден. Има хора, които живеят много далеч в София. Има хора, които живеят извън София, и са длъжни да се съобразяват с това, че те трябва да ги карат редовно на тренировки, за да можем да получаваме някакъв успех. Така че приносът на родителите е много важен и ние без тях не можем да се справим. За в бъдеще даже в момента сме отворили нови групи, които са два пъти в седмицата за начинаещи младежи, които посещават занятията, които пак също са предупредени, че трябва задължително да следват графика, ако искат техните младежи да се развиват на ниво спорт. Вече дори имаме така някакви наблюдения, че можем да получим и добри състезатели от точно тези тренировки за начинаещи. Да, има и деца и младежи, които са в не много добра кондиция, някои невербални, но практиката ни показва, че дори и това нещо се пречупва след време и някои от тези, които са били невербални на времето, сега са добри спортисти, както е и най-пресният случай - завръщането ни от Казахстан с младежа, който беше агресивен, който не говореше, но пък представи добре България на полумаратона и дори се завърна с бронзов медал.

- Преди няколко седмици се проведе и Trisome Games, което е най-голямото състезание за спортисти със Синдром на Даун. Там България се представи отлично. 6 медала, общо три златни и три бронзови. Колко ценно беше да видите, че работата Ви и усилията, които полагате тук, имат резултат?

Ами да. Няма да скрия, че много вълнуващ момент беше за мен и за нашите колеги треньори, защото едно такова състезание е нашата обратна връзка. Нашата обратна връзка за това как ние сме си свършили работата. Искам първо да обясня какво е Trisome Games. Това е състезание, което се провежда на четири години. То е със статут на олимпиада и се провежда във всяка една олимпийска година. Неслучайно, тъй като, надяваме се отскоро, след няколко години, може би 2028 г., защо пък не да сме част от голямото семейство на параолимпийските игри и синдром на Даун да влезе като категория в параолимпийските игри, защото те го заслужават. Това е може би нашата олимпиада, на която ние за първи път участвахме с толкова голяма делегация. Искам да благодаря и на Министерството на спорта, че ни финансира, за да можем да представим България. Да благодарим на всички спонсори, които ни помогнаха да се подготвим, и естествено тази голяма делегация от България да замине. Участвахме в няколко вида спорт. В леката атлетика, в художествената гимнастика, в спортна гимнастика, джудо. Така че надявам се на следващите Trisome Games или може би параолимпийски игри, да имаме още по-голяма делегация и вече да зарадваме всички българи с едни добри отличия и да кажем, че ние развиваме и спорт за хора с интелектуални увреждания.

- Срещате ли необходимата подкрепа от държавата?

За съжаление не. Не мога да кажа, че държавата приема, че тези спортисти са наистина спортисти и че те наистина се готвят, не са просто някакви хора с увреждания трета, четвърта, пета категория. Напротив, те си имат своите цели. Ние също имаме нашите цели. Те тренират в залата от сутрин до вечер. Не по-малко от другите спортисти. Те тренират всеки ден. Те са също и на режим. Неслучайно го казвам това нещо, защото едва ли някой от Министерствата, подкрепящи спорта и развиващи спорта, са си давали сметка за това нещо. Какво коства на един такъв състезател, на един такъв младеж да може да пробие, да се пречупи, да развива някакъв спорт. Какво коства на един треньор да го прави това нещо, защото то донякъде е социално, но не, ние тук развиваме високи спортни постижения за тези хора, за тези спортисти. И не забравяйте, че спортът е за всички, дори и за тези хора. Те имат нужда от спорт, те имат нужда от това да се чувстват приети.

Те имат нужда от равноправие и те имат нужда от вас най-вече. Имат нужда от подкрепата на държавата и имат нужда да се чувстват българи, когато развяват българското знаме на стълбичката, да знаят, че има кой да ги подкрепя в България, има на каква основа те да стъпят, така че не ги пренебрегвайте. Вярвайте в тях и в техните възможности, защото те полагат дори повече усилия от елитните ни спортисти.

- В момента се намираме в Националната спортна база за хора с интелектуални увреждания. Зад Вас виждаме и техни произведения. На какво друго се опитвате да ги научите, защото не само спортът е важен.

Абсолютно. Те, за да бъдат спортисти, трябва да имат и много други качества както интелектуално, така и да могат да преценят обстановката, да знаят къде се намират. За тях правим много странична дейност, която не е свързана със спорта, но неминуемо те са вързани и са навързани нещата едно за друго. Защото освен, че те спортуват, те моделират, те рисуват, те имат среща с психолог ежедневно. Те дори правят пиеси, дори се превъплътяват в актьори, защото това ги обогатява. Всяка една странична дейност ги обогатява и точно тези странични дейности са да можем да развиваме тяхното мисловно действие.

Танцуват, радват се на това нещо, което правят. Те са щастливи тук, защото са немалко спортисти, които са на професионално обучение при нас. Но те са от сутрин до вечер тук и на тях им е нужно да имат и някаква странична дейност, която да ги разпуска от самите тежки тренировки, защото следобедната тренировка предстои точно след около 3 часа. Те след малко приключват с едната тренировка. Ще имат един обяд, след това ще имат малко почивка, ще имат арт занимание и след това се започва отново с тренировката. За нас това е важно да го развиваме като дейност. Защо, може би ще ме попитат много хора. За да бъдат спортисти, трябва да мислят. Също така те трябва да могат да изграждат своите стратегии, за да могат да бъдат по-добри на терена, по-добри на пистата, по-добри на тепиха. И затова са нужни всички тези терапии, които са допълнителни, които наистина обогатяват и тяхното въображение, и духовно, и мисловно, и така нататък.

Трябва да кажа, че може би това е най-важният момент, че Столична община може би е първата институция, която повярва в тях и така ни даде шанса. Даде ни шанса да се докажем, да се докажат и в момента тази изцяло спортна база се крепи на Столична община. На социалната служба на Столична община, които ги приемат като част от един социален център, който се контролира от Столична община. Така че това са единствените хора, на които ние дължим нашето съществуване в момента.

- Понеже имах честта да се запозная с някои от спортистите вече, те изглеждат като много задружни и приятелски настроени един към друг. Лесно ли се създаде това общество?

Не. Колективът си зависи изцяло от менажирането на цялата тази голяма система от различни занятия. Треньорите, аз в мое лице, психолозите, ерго терапевтите, всички специалисти, които работим заедно, ние работим всички в една насока - те да са отбор, независимо кой от какъв спорт е. Те са отбор, те се уважават, те се обичат, те са едно семейство и може би това им дава и крилете те да чувстват сигурност в това, което правят, защото имат приятели тук. Те искат да идват заради приятелите и на това се гради нашата визия - на отбора, на силата, на вярата в това, което правим. Така че те са точно в една такава много добра защитена среда, в която можем да гоним постижения.

- Помага ли им спортът да изразят себе си?

Определено им помага спортът. Той е нещо, което не може да опишеш в няколко думи. То дава много неща на хората. Може би това е основното нещо изцяло в развитието, изцяло в дори и социализирането на тези хора. Дори и за социалната интеграция се гради на това. На изгражданетона тяхната физика, на тяхната дисциплина. Така че, да мога да кажа, че те могат да изразяват себе си чрез спорт. Те могат да изразят много неща чрез спорта, защото те неведнъж доказват какво могат и какво могат да постигнат, защото те знаят какво са били и какво са в момента и може би мечтаят да бъдат едни наистина добри състезатели, защото точно това им даде спортът. Даде им мечти, в които те да вярват и да гонят, и да преследват тази цел - да бъдат сред отбора, да се готвят и естествено да заслужат своите отличия на международната сцена

Новините на Dsport и във Facebook, Viber, YouTube, TikTok и Instagram!

Мобилният Аpp на Dsport вече е тук - изтеглете за Android и iOS